Когато на VI-ия Църковно-народен Събор названието на Събора бе променено на църковен събор от църковно-народен, на мнозина сред нас ни се стори, че Църквата на Христос в България желае да се еманципира от етнофилетизма, да се раздели окончателно с тази съвременна еклесиологична ерес и характерния за нея социален утопизъм, на който уви служи и го вдъхновява.
Всъщност започваше да се артикулира богословски точно обратния процес...
От времето на Екзархията и после на Софийската Патриаршия до сега съборите са се наричали църковно-народни, защото се е подразбирало и очаквало, че Църквата на българите се явява обединителен институт за всички българи в Добруджа, Мизия, Тракия и Македония (Стара България). Българската Църква в края на XIX в. e скъсала отношенията си с Вселенската Патриаршия именно по тази причина – от там не са позволили да поеме под духовното си попечителство „всички българи”, събрани под крилото й на етнически принцип. Сиреч това първо е поставяне на институционалната църква в услуга на национална кауза, за да се стигне до логическия завършек на ереста – разтапянето, разтварянето на еклесиологията ни, която е влязла в нездрав съюз и релации със социална утопия, овъргалвайки се през всички нейни близкоисторически деривати. Попитайте средностатистическия николаит, помолете го да ви даде дефиниция за Църква. Ще чуете, че тя е съвкупност от клир и миряни (и винаги е ясно кой е Генерал, но то е друга тема). Кой е в клира, кои са „духовенство”? Всички, носещи мантии, намиращи се в строга субординация помежду си. Нищо ново засега. Кои са обаче миряните?? Чакайте, тука става интересното – миряни са всички онези, които по някакъв начин са в съприкосновение със свещенодействието, макар и пасивно, па дори и без такова, стига да са българи. Ако си кръстен, венчан в Църква, ти си мирянин, ако ходиш веднъж годишно поне – на Връбница или на Великден, пак си мирянин, да си мирянин е достатъчно даже, ако при преброяването на населението се запишеш сред „85-те процента православни българи”. Съборът не стана място за диалог в границите на еклесията сиреч, ами се обяви за „религиозен пленум на нацията”, казионните богослови на БПЦ припознаха в българския народ Църква и в Събора средство да бъде претопена еклесията, преработена в народ, но не от "верни християни", постоянстващи в църковния живот чрез участие в Светите Тайнства, ами в народа на българите, събран в "църквата на българите".
Съборът на Църквата спря да се нарича църковно-народен не, защото Църквата пожела да се възстанови като еклесия, очертавайки ясно границите си, да речем „с лъжичката на Причастието” или чрез ясно артикулиран библейски мироглед, ами защото се сля с народа. Тепърва, в перспектива, ще жънем плодовете на това еклесиологично крушение, защото ще последват и отклонения в останалите дялове на догматиката, почакайте, тъй като народът не е „благочестив български народ”, ами си е точно багра, формирана от най-различни елементи, вкусове, светогледи, предпочитания, етически и философски системи някои, от които религиозни, други полурелигиозни, псевдорелигиозни или синтетично, даже еклектично религиозни. Френетичното демонизиране на покойната Ванга бе опит да се задържат тези процеси от страна на Църквата, която се опитва да опази вероучението си от разните околни давления. Но самата истерия вече свидетелства, че Църквата не е уверена в крайния успех, защото тя се разпростря, включвайки в себе си несвойствени за нея, нехристиянизирани и неконтролируеми елементи.
Но както всяка фиксация за осъществяването си е готова да плати всяка цена, така и тази. На институционално ниво БПЦ обяви война и на българските протестанти, и на православното евхаристийно богословие. Защо? Защото протестантите се отграничават от понятието народ догматически, за тях границата на еклесията е ясна – доктрините им. А евхаристийното богословие се отграничава Светотайнствено – границите на еклесията са очертани също ясно и недвусмислено от лъжичката на Причастието. И в двата случая имаме т.е. обособяване на народ в народа, конституиран и ръководен от свой Закон - Евангелския – непростим грях за тези, които искат да видят Църква в българския народ, без да разбират, че така Църквата не предлага нищо полезно на самите българи, ами просто става мантия, с която покрива невежество, богоборство, грехове – красив, позлатен погребален саван за България...
Белград, 14. 01. 2012 г.
