Скъпи Приятелю,
Пиша ти това писмо, за да те смиря. Смирението, приятелю, няма нищо общо с унижението. Смирен човек е не този, който се унижава, а този, който е наясно със себе си и възможностите си, затова и знае точното си място в света. Нашият грешен свят така е устроен обаче, че често се случва да застанем на позиции, за които качества нямаме, постигнали ги понякога с конформизъм, с умението да се правиш на луд или на по-тъп, отколкото си, а понявга и по чиста случайност. Когато това се случи, тогава идва ролята на приятелите, които те смиряват, защото ти мислят доброто, както разбираш впоследствие, макар в началото да не ти се струва, че е така.
Ние двамата с тебе се познаваме отдавна и си приличаме. По това си приличаме, че постоянно повтаряхме и потретвахме гимназиални класове. Макар, че малко и се различаваме пак в това. Аз ги повтарях и потретвах, защото ненавиждах „физика, химия и биология”, отказвах просто да се смиря, приемайки, че светът е пълен с „физика, химия и биология”, а същевременно участвах в международни съзтезания по история, а по психология и литература пишех курсови работи на приятелки-студентки, за които получаваха петици и шестици. А ти повтаряше и потретваше, щото никоя наука не ти идеше отръки... Накрая на мене ми писна да повтарям и потретвам години, затова и се записах задочно във Вечерна гимназия, където в рамките на една година, явявайки се на всички поредни изпитни сесии, положих изпитите за девети, десети и единадесети клас. Така завърших средното си образование, заедно с връстниците си. На тебе също ти писна да повтаряш и потретваш, затова почна работа. Срещнахме се, когато се ожених. Ти, заедно с женичката ми, също не завършила средно образование, се бе записал да учиш вечерно. И двамата си карахте година подир година, тя с моя помощ, а ти не знам с чия, докато не завършихте.
Следващата ни среща беше в най-големия град наоколо, където аз бях записал протестантски богословски Факултет, а ти паралелен полувисш двугодишен (сгъстен) курс за църковни кадри, заедно с един Е. Тогава аз търсих и намирах и православни учебници по дисциплините, които изучавах. С голяма радост открих двутомник по омилетика помня, но и разочарованието си помня, щото беше исторически обзор на омилетиката, а не практическо помагало. Исках да намеря и херменевтика. Затова, когато те срещнах и разбрах какво изучаваш, радостно викнах:
- О, имаш ли учебник по херменевтика!?
-Не – рече ти, преструвайки се, че знаеш какво е херменевтика и по какво се различава, да кажем, от екзегетиката или по-точно подмина този въпрос и започна да ми разказваш с духовна блага интонация за една баба П., клисарка...
После разправяше гордо-гордо след години пред хората как аз съм „хвърчал в някакви облаци”, щото ме бил обсебил протестантски дух, пък ти си ме приземявал чрез „православна духовност”. Може и така да е било, не споря. След време се срещнахме, когато се опитваше (отново бавно и мъчително) да завършиш едно висше учебно заведение в близък до нашия град, където само, който не се яви на изпит, той не завършва... Междувременно се реализира професионално, защото си послушно и безобидно момче, така че, все пак не го завърши.
Днес ти уверено взимаш решения по материя, която си учил надве-натри, сякаш си професор. Искам да те попитам като твой приятел, който те обича и все пак ти дължи едни 50 лв - Не те ли е, поне мъничко, срам??
Белград, 15. 01. 2012 г.
