"Днес Господ ще те предаде в ръката ми. Като те убия, ще ти отнема главата и днес ще предам труповете на филистимското множество на летящите птици и на земните зверове; за да познае целият свят, че има Бог в Израел." (1 Царе 17:46
Пратеничеството и натоварването с мисия в Древната Църква изискваше и ръкоположение, както това направиха Апостолите със седемте първи дякони, предвождани в служението си от Архидякон Стефан, изискваше също и пророческа санкция. И в Антиохия, и в Йерусалим, и в Коринт, както четем в Павловите Послания (пък също тъй в Солун и Ефес) Духът беше въздигнал пророци – мъже и жени (дъщерите на един от презвитерите-старейшини например в една от Църквите). Тези пророци си служиха понякога и със средства на свещената пантомима като Старозаветните пророци, както четем за един такъв в Деяния на Апостолите, който завързал ръцете си, за да покаже Павлу как ще претърпи гонение и затвор там, където се кани да иде да проповядва. Когато не се чуеше пророчески глас, Апостолите, четем пак в Деянията, хвърляха понякога жребие. Всичко това т.е. е напълно в съгласие със старозаветното пророчестване, с това как царете на Израил търсиха становището на пророците, когато взимаха различни политически решения и с двата камъка, Урим и Тумим, с които свещениците пък се допитваха до волята Божия, ако няма пророческо слово. Това не е суеверие, защото пророческото слово не детерминираше решенията. Същият Павел, чувайки предизвестието от пророка за затвор и гонение, въпреки всичко тръгна на мисионерско пътуване, понеже, имайки „всички дарби, специални харизми” на Светия Дух като Христов Апостол, той можеше да преценява, да отсъжда „за цялото дело”, взимайки наум всичките му последствия. Чутото не спря Павел да тръгне, но Павел и не „презря пророчеството”, както съветва и Солуняните да не правят, той го „взе наум” и все пак тръгна.
Светият Синод на БПЦ обаче не е „Апостолска конгрегация”, той е изпълнител на решенията на Църковния Събор, нито Митрополитите на БПЦ поотделно представляват Апостоли, за да претендират за подобни на Павловите „апостолски прерогативи”, които прерогативи все пак най-често касаеха личните му решения, а в Църквите постоянно подчертаваше, че „не господарува над чужда вяра”. Те нито като Павел могат да кажат, че са „приели Евангелието не от човеци или чрез човек”, както пише на Галатяните, нито, че „директно от Исус” са получили това, което преподават, както пише на Коринтяните пак той, наставлявайки ги по въпроса за Господнята Трапеза, нито че като него „говорят повече езици в Светия Дух”, както напомня на същите тези Коринтяни. Апостолското приемство в съвременната православна еклесиология се живее и упражнява литургически, в събранието-еклесия и неговото дело – Литургията.
Да повторим, за да продължим. Светият Синод на Българската Патриаршия не е събор на Апостоли. Самите Апостоли нямаха подобен „перманентен събор”, институционално функциониращ, ами се събираха при нужда, заедно с презвитерите, дяконите и народа, за да разрешават текущи въпроси от богословието и църковния праксис. А епархиите и енориите на БПЦ не са административни подразделения на Синода, чиято функция се свежда до това да изпълняват, да оделотворяват волята на Синода, ами точно обратното – самият Синод е изпълнител на това, което църквите получават като напътствия и опит в Светия Дух в литургичния си живот и споделят в Поместен Събор.
Митрополит Николай обаче, лично или чрез формално и недотам формално упълномощени лица, от позицията на „институционален авторитет” се меси в живота, моделира и премоделира праксата в отделните епархии и енории. Това го видяхме преди време в опита на Пулиева, в качеството си на отговорен редактор на Официалния електронен сайт на БПЦ, да се бърка и да взима становища относно живота в Западно и Централноевропейската епархия, подозирам, че чрез интриги Николай направи същото и по повод един презвитер в Русенска епархия, взимайки основание от това, че един негов „апологет” – Руси Ст, Русев се похвали с „праведното дело” – озаптяването на икуменист, написа, че било „самопречистване на Църквата”, произтекло от „волята на Светия Синод”. От позицията си на може би най-влиятелния Митрополит в Светия Синод на БПЦ (извил ръцете на останалите чрез манипулации, интриги или шантаж) Николай „спуска директиви”, спуска „официална, централна линия” за изпълнение от цялата Църква.
Това е в противоречие, в пълен разрез с начина за църковна мисия в обществото през Апостолския Век, както в началото видяхме, това е в пълно противоречие и с мисията така, както е функционирала за времето на Светите Седмочисленици, ученици на Кирил и Методий. Еклесията, евхаристийната общност, е била тази, която е разпознавала у някого „дарба на мисионер” и по двама такива обикновено са изпращани, според Евангелския модел, при който и Христос изпраща Седемдесетимата „по двама” да проповядват Царството, прогонвайки бесове и лекувайки болни „в името на Исус”, чрез „властта и силата на Светия Дух”, която предварително им е предал от Отца. Както и Павел обичайно пътува или с Варнава, или с Йоан-Марко и Варнава. Целта на пратеничеството обаче е била не друга, ами да съберат в новия град или населено място Църква, да създадат и там „евхаристийна общност”, защото Евангелието не се шири в света чрез „проповед на морал и политически ценности”, както прави днес Владика Николай, самонатоварил се с функциите да ги дефинира, съобразно свое си виждане за православност и упълномощавайки да ги прокарват дефинициите „негови изпитани като православни пратеници”, ами чрез умножаване на Църквите като място за среща с Христос в Светия Дух.
Белград, 17. 01. 2012 г.
