Ние искахме да видим в тях герои. Нови възрожденци, воеводи, новите Апостоли на българската свобода, новите партизани. Апологетиката, която „на всяка цена” ги обличаше в такава светлина, не беше апологетика на християнството, нито даже на Църквата, ами опит да преобразим самите себе си, да се видим чрез техните образи в духа на това, в което до един сме възпитавани в училищата и пионерските домове за времето на края на комунистическия режим. А те леко прихванаха тази лъжа.
Болшинството от тях никога не са били истински фактори в обществото. Даже за времето, в което са се водили „агенти на държавна сигурност” техните функции не са се състояли в повече от това да живеят в каменни сгради с локално парно, да се будят сутрин, да закусват добре, да гледат телевизия и да обсъждат с шофьорите и секретарите си модата, новите предавания и филми, „света, Вселената и всичко останало”. Малцина са били тези, които са изпълнявали истински задачи в услуга на властта като Иван Желев в Ефория "Зограф" или Митрополит Неофит по икуменическите конференции в странство.
Ние обаче ги убедихме, че са фактори, че са някои, облякохме ги в авторитет и признанието на този авторитет превърнахме в „пробен камък за православност”. А те повярваха, защото за самите тях беше шанс да излязат от скучния си ден. И накичиха каменните си къщи със знамена, и запристъпваха като комити. Обществото обаче ги отряза. Всяко начинание, с което за захващаха „за полза роду” беше отхвърляно. Но не, защото априори обществото ги мразеше, не, а защото те го изработваха като концепция, тактика, стратегия и цел, възлагайки работата по него на... шофьорите и секретарите си или на такива, които най-умело ги ласкаеха. Бесовете на нашето самоправдание чрез тях обаче и тогава не ги оставиха намира. Убедихме ги, че са жертва на „антицърковни планирани и злонамерени кампании”, че проблемите не са нито у тях, нито у нас, че само да продължат да ни дават възможността „да говорим от тяхно име” всичко ще си дойде на местата.
Едва ли ще забравя репликата, възторга на една бивша приятелка. Прочитайки в един от сайтовете преводен текст от сръбски на еп. Атанасие Йевтич, тя възкликна: „Ето, шефът на сайта ни подкрепя! С този текст казва, че богословите трябва да са епископи!”. Не, в този текст Йевтич казваше нещо съвсем друго, Йевтич казваше, че епископите трябва да станат богослови. Йевтич може да настоява за това, защото сам Йевтич е определян навсякъде като „пар екселанс богослов”. Ние обаче взехме тези думи на Йевтич, изваждайки ги от контекста на собствения му опит и живот и хукнахме да търсим богословски напътствия от нашите Владици. Всичко, което после срещахме като противно на чутото или счулото ни се в тяхното неуверено мънкане, обявявахме за неправославно, еретическо и прочие...
Те продължиха да търсят опиата обаче... Наградиха Кеворк Кеворкян с похвала, носят на ръце Велислава Дърева, защото в техните временни идеологически лутания, свързани с личностна неизясненост или дребни сметки, видяха потвърждение на мечтата си да са фактори, без истински подвиг и усилия. Ние първи ги „зарибихме” на този наркотик.
Ето, сега се видя, с отварянето на досиетата, че прекаралите две-трети от живота си по каменни сгради не са герои, не са дръзки изповедници на „българската вяра”, че са били просто политически коректна администрация на една институция с декоративни за държавността функции. Това е шанс. Шансът да осмислят реалността в нова перспектива, да се насилят да бъдат нещо повече и от образа, в който ги затворихме, и от това, което са в действителност. Добри или лоши, кадърни или некадърни, тъпи, посредствени или умни, активни или инертни, това са ни Владиците. Пощадете ги, спрете да ги дрогирате с боклукчийска апологетика, родена от собствените ви комплекси...
Белград, 18. 01. 2012 г.
