Харесва ми Калин Янакиев, да, харесва ми. Харесвам интелектуалната му шизофрения от последното интервю за в-к "Дневник", в която философът християнин и екзистенциалист се опитва да надмогне десничарски изкушения политолог и ми е любопитно до какво крайно решение ще стигне, как точно ще го направи.
Има три предпоставки в неговата еклесиодицея, в опита му да оправдае Митрополитите на БПЦ религиозно-философски и етически за това, че са сътрудничили под една или друга форма с комунистическата власт. Трябва да сме честни и да кажем, естествено, в чест на професора, че професорът се опитва да оправдае не тях поотделно или като група, ами по-скоро Църквата като Богочовешки Oрганизъм, като Мистично Тяло, за да съхрани вярата си като източно-православен, понеже тази вяра всякога изисква и вяра в Църквата като място и условие на Божественото Себеразкриване... Първата е, че Църквата в тяхно лице е била не сътрудник, а жертва на властта. Самият факт обаче, че Патриарх Максим, за който ни се ще да вярваме, че няма досие, защото е избрал да не сътрудничи, а не защото е унищожено от ДС, заради дългосрочния план на тъмно-червените да ползват Църквата за неокомунистически реванш или защото е бил агент не на ДС, ами на КГБ, свидетелства, че е "могло и другояче". И все пак да не забравяме и от къде тръгва клерикалната кариера на Негово Светейшество – от Подворието на БПЦ в Москва, нали така?!
Шефката на Комисията за разсекретяване на досиетата Бонева обаче настоява и това си струва да го подчертаем, че няма данни за натиск при вербуването на кой да е от Митрополитите ни, че това вероятно е станало съвсем доброволно, че в това сътрудничество те не са разпознавали никакво отстъпление от естеството на служението си в Църквата или християнския си дълг. Както и Янакиев казва, има двама Митрополити, които не са написали ни един донос, макар да са се водили сътрудници-доносници – Неофит и Йосиф. Само можем обаче да гадаем и да се надяваме, че това се дължи на съзнателен етически избор, а не на факта, че, да кажем, са били двойни сътрудници – и на чуждестранни разузнавателни служби – гръцки, американски... БПЦ, в лицето на висшия си клир, не е била „жертва на режима”, това показва един трезвен повърхностен анализ и в този факт се разбива първо Янакиевата еклесиодицея, в която той се опитва да остане „верен син на Светата Църква” и заедно с това десняк в традициите на либералната демокрация като Ясперс.
Втората предпоставка у Янакиев е, че авторитетът на БПЦ сред обществото от вярващи няма как да пострада, понеже основна, утемеляваща Вярата на Църквата реалност е Личността Христос, а не достойнствата или недостойнствата на клир и народ. Това е симпатичен постулат в мисленето на Янакиев. Слушали сме с каква любов говори за Богочовека, а колегата му Богдан Лубардич от Катедрата по философия при Белградския Православен Богословски Факултет, също изкушен от християнски екзистенциализъм, когато вплита Кръста на Исус във философстването си, плаче. Има защо... Вярата на Църквата обаче винаги е била, че освен доброволно Разпъващ Се, „заради нас и нашето спасение”, Бог, Христос Е също „Цар на царете и Господ на господарите”. При това не само в екзистенциален, но и в етически, социално-политически, ако щете, план. На основа на последното християните създават философия, градят държавност, развиват социална дейност, търсят да припознаят у епископите си Христос не само в богослужебен, сакрален и сакраментален, но и в нравствено-социален аспект. Философският християнски екзистенциализъм ни пази от изкушенията на социалния утопизъм, особено както го развива Карл Ясперс, обаче той „не е всичко” в християнството, защото в християнството има и нравствен императив, който не по-слабо засяга не само отношенията човек-Бог, но и човек-човек в общество, както и за старите гръцки философи политиката е част от нравствените задължения на личността. За да съхрани вярата си на християнин, Янакиев се отдава на мистика, на съзерцание на Разпнатия. Това е хубаво, то е „скок във вярата”, както би го определил Киркегор, но заедно с това е и второто крушение в еклесиодицеята на Калин Янакиев.
Янакиев, при всичките си титули и книги, не е чел внимателно Ясперс. Не е осмислил урока за „граничните ситуации”, в които ние, осъзнавайки например крайността, смъртността си, осъзнаваме и границите на своето философстване. Затова и Янакиев не иска да осмисли граничността на политологията си. Границата на либералната политическа мисъл в България е „стената на БПЦ”, социалната етика, каквато е изградило западното християнство, в БПЦ не работи, защото Православието на Изток е дуалистично в социално-етичен план, макар и не в личностен. Сътрудничеството на комунистическата власт от страна на Митрополитите тук не се преживява като нравствена катастрофа и в този смисъл усилията на Янакиев да смеси екзистенциализъм с християнство в западна перцепция, за да оправдае Църквата, да я извади от катастрофата, са напразни. На митрополитската слабост той противопоставя абстракцията народ, миряни и у тях търси това достойнство, тези етически устои, които у висшия клир не намира. И това е третата предпоставка за последното крушение на Янакиев. Дано, когато разбере, че при всички тези компромиси с характерния за него западен социален етос, не може да прошири и сред народа политическия си либерализъм, все пак остане православен християнин...
Белград, 19. 01. 2012 г.
