Цял живот той страдаше от липса на разбиране, разбра го само един човек и то... погрешно...
Какъв хубав стар виц нали?...
* * *
Да повторим, та да не останем неразбрани. Във визията за социален етос ниe като православни живеем още във времето на Император Теодосий. Тази визия се разгръща в Литургиите на св. Йоан Златоуст и на св. Василий Велики в своя космологичен аспект – “принасянето на тази служба за Богородица, светиите, Апостолите и мъчениците”, молитвата за „православния християнски народ, християнския цар и христолюбивото войнство”, за всички, които „плават, пътуват, боледуват”, за упокоените в Господа наши „православни отци и братя”, за „всеки град и страна”, за всички православни поместни църкви, за „благоразтворение на въздуха и изобилие на земните полодове”... Ектения след ектения, в която Литургията обзема целия осезаем свят, за да се разпростре и до ангелските чинове, обхващайки минало, настояще и бъдеще във вярност към предназначението на Адам и Ева да свещенодействат, водейки целия свой, даден им под Бога, свят в Евхаристия, в която той да се разпознае като теантропично тяло, тяло на Богочовека – освещение на света, превръщането му в Църква... Какво изисква тази визия от епископа – да преподава вярно словото на истината. А какво от християнския владетел – да е верен на догматите и каноните, да бъде защитник на православната вяра и в обществото, и пред угрозата на окръжаващите осветената държава, превърната в Църква, отобразена в Литургията, езичници, еретици...
Обаче Империята се разпада и литургичният възглед се стеснява. Това се вижда и от промяната в ектенията – молитвата за „православния християнски народ” се обръща в молитва за „православния български, сръбски, руски народ”, за „християнския цар” в моление за „правителството, управляващия синклит”. От това следва и преобразуване в социалния етос, който от Литургията извира и който у нея намира основание. Литургическият социален етос се повързва за нацията и това е краят на космологичния възглед, какъвто е разбиран и преживяван у авторите на Литургията. Проблемът е и че нацията, за разлика от Империята на християните, е възникнала в отговор на съвсем други очаквания, на други социални търсения, нейните интереси, нейният социален етос вътре в себе си и в досег с другостта се дефинират другояче и тук е разломът между Православието и света днес, защото ако в началото на християнската държавност претенцията е била от Евангелието към християнския владетел, сега се случва често съвсем обратното – владетелят поставя ултимативни изисквания към Църквата за начина, по който тя самата „ще живее евангелски”, понеже не Евангелието конституира държавността, а съвсем други социални и философски закони, които и имат друга цел от тази „да превърнат света в Църква”.
Сътрудничеството на клириците на БПЦ с органите на политическия режим за времето на комунизма не може да се разглежда в автентично православния смисъл на „грях срещу обществото”, поради простата причина, че Църква и конкретно общество отдавна са станали две недокосващи се една друга реалности, освен на ниво някоя социална утопия, като етнофилетизма, която Църквата за време прихваща. Прилагане на евангелски съд и древни канони в случая е направомерно, защото това е опит да се приложат за отношения и дела в свят, в който властват и определят съвсем други етически императиви и принципи, а самата Църква отдавна се е отказала да ги променя.
Изгубило градивния допир с политическите и социални реалности не даже и от времето на турското нашествие, а още с компромиса на Византийската Империя да сподели доминацията на Императора си (Василевс и Пантократор) в православния свят с новите славянски държави, задържайки „на тънък конец” първенството му с крехки политически връзки като кръстничеството от негова страна на Св. Княз Борис-Михаил например, православието постепенно се превръща в социално-обществен план в реликва – нещо, преживяло смъртта си. То съхранява, ревниво пазейки я в литургични форми, една космология, един възглед за свят, който отдавна не съществува. Институциите на Църквата в реалното, конкретно общество обаче продължават да съществуват и институционалното представителство на Църквата продължава да функционира наравно с обществените институти на новия свят. Няма обаче вече църковен етос, който да е състоятелен, поради актуалността си спрямо новите реалности, да отправя нравствени императиви към обществото като такова, извън пиетистичните и моралистическите, които дълбинно да досягат обществената философия. В този смисъл и обратната претенция от страна на обществото към Църковните водачи рядко е нравствено легитимна.
Това, че днес някои настояват, изискват „колективно покаяние” от БПЦ в лицето на нейните водачи, затова, че за времето на комунизма в обществото не са отстоявали евангелски ценности, след като от столетия такива не са разработвани, касаещи обществото в неговата днешна социална визия и философия, е жестоко. То е като да накaзваш човек без нозе, задето не умее да плува... И аз няма да спестя тази констатация даже на приятелите си, защото какъв приятел ще съм им, ако не им кажа, че вършат нещо жестоко?!?
Белград, 21. 01. 2012 г.
