Идейният колоборационизъм на Владиците ни, станал явен докрай с отварянето на досиетата за принадлежност към ДС, е предопределен от спецификите на самото Православие и онези, които искат да отсъждат за него, е добре да се опитат да разберат част от тези специфики на Православието, за чиято логика скандалната за мнозина в контекста си реплика на Врачански Митрополит Калиник, че „всяка власт е от Бога”, не е никак чужда. Св. Патриарх Евтимий няма ни една допирателна идея почти с Едмънт Бърк, а такова животно като „политически исихазъм” просто не живее...
Ние наричаме Тържество на Православието случилото се през 842 г. сл. Хр. в Константинопол, когато Църквата, оставена сама на себе си да разрешава вероизповедните си въпроси, е препотвърдила решението на Седмия Вселенски Събор - възможността за почитането на Бога и светците и чрез икони.
На пръв поглед се е случило събитие със същата вътрешна логика и развитие като онова преди него, в което св. Атанасий Велики отстоява понятието хомоусиос (единосъщието на Божият Син с Отец в Светата Троица) сам „срещу целия свят”. Aтанасий е подкрепян от единични свои другари. малцина, от които разбират „в какво е въпросът точно”, подкрепян е и от Римската Църква. Императорът и кръгът „дворцови богослови” предпочитат арианския прочит, макар да са склонни на известни компромиси – да не е съвсем единосъщен Христос с Отец, може подобносъщен, но единосъщен не. Атанасий обаче настоява и в крайна сметка побеждава.
Точно така и св. Йоан Дамаскин е в конфликт и с владетеля, при който семейството му служи, и с Византийския Императорски двор, където Императорите желаят богословски компромис с монофизитската реакция срещу иконопочитанието в някои дялове на Империята. Срещу монофизитстващите, търсещи чрез иконоборството своеобразен следхалкидонски реванш, стои влиянието на манастирите, където богословските аргументи често се смесват и с комерсиален интерес от иконописване, и с желание на манастира да утвърди нарастващия си авторитет в цялата Църква. Отново римски повлияните църкви подкрепят борците за право на иконопочитание. И отново разбирането за дълбочината на конфликта е за малцина ясна, защото Рим в иконите вижда просто още един начин за проповед към „неписмените”, както великолепно обяснява това Леонид Успенски в книгата си „Богословие на иконата”. А остават мнозина „незрящи” за предпоставките, върху които ще израсне на Изток по-късно „богословието на иконата”, изведено отново от парадигматичната за Православието Христология на Боговъплъщението, иконите не просто като още една възможност за катехизация „чрез сюжети”, а като богомислие, свързано и с развиващото се апофатическо богословие... Конюнктурата – и политическа, и богословска е сложна, съвсем и както при първите Велики Събори. След дълги борби иконопочитанието е утвърдено. Наричаме това триумф. Обаче май е начало на непрестанен низ от поражения...
От концепцията за хомоусиос израства именно в известна степен християнска империя. Хомоусиос овъзможава не само християнското философстване като работене с абстрактни идеи, ами и въобще поставя света в законни релации с Божеството. Изхождайки от Христологичната предпоставка, че „каквото Христос не е приел като човешка природа (а Той е приел всичко, освен греха) него не е изцерил”, заниманието с политика и социология става съвсем легитимно в християнски религиозен аспект дело. Св. Константин Велики задава желанието, а св. Теодосий осъществява проекта за създаването на християнско модерно за онова време социално-политическо учение, макар за икономика е рано да се говори в нейните свързани с обществото като цялостен строеж и политиката измерения преди Лутер, Калвин, Вебер. Това учение наричаме Симфония между политическа и църковна власт и двете вътрешно подчинени (поне като тенденция, желание, социлогически предпоставки) на Евангелски принципи и отчасти на Моисеев Закон в неговата презумптивна част.
Тържеството на Православието обаче в иконопочитанието не влече със себе си нищо, съизмеримо с тържеството на хомоусиос, поне не и в същия план. Вчовечаването на Бога в богословието на иконата е преживяване на Богочовечеството в личностен смисъл, то е едновременно прецизиране на православния възглед за светостта, личностното й разбиране, но заедно с това разобщението между Църква и общество в един практически смисъл. Любовна синергия между Бог и човек в делото на възсъздаването на личността „по Божий образ и подобие” и заедно с това оттегляне на богословието от чисто етическите измерения на човешкия социален живот. Може би, роля е изиграло и разочарованието. Иконопочитащите не са победили света с победа като Атанасиевата, те не са подчинили Империята като Атанасий на догмата за Боговъплъщението и от тази идеологическа победа не са произтекли следствия, реформиращи и преобразяващи социалния живот, светогледа. Но не това е била и целта, понеже иконопочитанието е един дълбоко хуманистичен зов, еманципация и прослава на човека, идваща от Бъдещия Век, докоснат от Божията любов, отразяващ Божествената святост, затова и търсенето на релации между него и конкретно историческото би било неуместно, безплодно – иконата е предвкусване на Есхатологичното Царство, преобразяване на сегашното и тварното в образ бъдещето, в Христоцентричен и заедно с това антропоцентричен план, дори в архитектурата на сградите изразяемо, които понякога са изобразявани. Църквата се оттегля в „богословието на любовта и обожанието”, разочарована от Императорите, които радостно в началото е наричала „епископи на външното”.
Това е Тържество на Православието, защото е фокусиране отново „в единствено потребното”, но заедно с това е и крушение. Свято място, знаем, не остава празно. Това оттегляне оставя обществото да се развива по собствени закони, да гради своя социология и обществена философия, която рядко е в кореспонденция с християнски принципи и ценности. За да се стигне накрая до една не твърде стара ерес на етнофилетизма, в която виждаме не само окончателно еманципиране на социологията от християнската космология, но виждаме и обратния процес – опит да бъде самото Православие преобразувано в нейната система, включено и употребено в нея, след като първо бъде обезобразено, с подменена еклесиология. И няма нищо чудно, че всеки дериват на светския хуманизъм, какъвто е и национализма, постепенно се преобръща в тоталитаризъм, понеже е лишен по рождение от трансцедентален източник на правна и морална санкция, следователно и от истинска защита и основание на свободата.
Белград, 26. 01. 2012 г.
