Видях го. Видях легендата на Факултета. Пристигна от Централна през Северна България пътьом за Белград през Войводина и надмина всички мои предварителни представи и очаквания. Наистина беше сух, мършав, както го описваха... Седна и веднага заговори за Вук Караджич, сякаш само това чакаше – да ме срещне, за да ми разкаже всичко, което си е мислил за него през годините. Между другото сподели:
- Имам проблеми с алкохола!
И докато го каза, извади от вътрешните джобове на якето си две еднолитрови пластмасови шишета бира едновременно, като да вадеше пистолети, изпи едната и заспа.
През това време пристигна и Ведран от Кралево. Знаете го, че винаги е пълен с претенции Ведран, обаче пред непознат човек се сковава, опипва почвата, трябва му време да ги изрази. Точно така и сега. Онзи спи, а ние с Ведран се гледаме влюбено, докато около нас се стеле кротка, ненатрапчива миризма на краката му...
- Носиш моята шапка.
- Да.
- Подарявам ти я.
- Благодаря ти, Ведранко и аз да получа нещо от тебе накрая...
- Покай се!
- От нещо конкретно или ей тъй, принципно?
- Грях вършиш! Бог ще те накаже. Малко ли свободни жени има и в България, и в Сърбия, че точно нея си избра?!
- Първо, мили мой, Ведранко, ако Бог наказваше за такива неща непременно, малцина живи бихме останали и второ, свободните жени съм ги оставил на тебе...
През това време онзи се събуди. Запознаха се, направи му два комплимента за Мостар, от където е Ведран родом и Ведран се поотпусна. Почна от далече темата за краката...
- Дали има някой боя за обувки?
- Разбира се, че имам! – викна онзи и тутакси извади.
Ведран се впечатли видимо, българската нация му се издигна в очите, никога не беше виждал у мене подобно нещо. Преди да си намаже чизмите я огледа.
- Ау! Колко е мазна-а!!
А онзи:
- Не е боята мазна, мазни са ти зъбите.
Ведран онемя. Мълча близо половин час. Изяде две мандарини и мълча още половин час. Взе си шапката, дето ми я беше подарил и изчезна. Сега не знам къде е и много се притеснявам за него, да...
Белград, 28. 01. 2012 г.
