Няма какво толкова да се потрисаме от факта, че болшинството Митрополити от Светия Синод на БПЦ се оказаха агенти, сътрудници или най-мизерни доносници просто на комунистическата Държавна сигурност. Такива са и топ-пасторстващите още в повечето български протестантски църкви. В това нищо странно няма, то е напълно в източно-православната традиция, във виждането за това каква е ролята на Църквата в обществото още от времето на Византия – тя е душата на държавността, която рядко в нещо си прилича с тялото й, което е и в основата на нашата социална шизофрения впрочем това "византийско наследство", то е съгласно и с психологията на владеещия българския протестантизъм пиетизъм днес, за който личното благочестие е приоритет.
Още повече и ако вземем наум туй, че комунистическата диктатура в своя български прочит беше богоборна само като лустро, тя никога не е обявявала война на Църквата като институция, както за времето на Сталин в Съветска Русия, да речем. От държавния бюджет се реставрираха храмове, множество сред тях бяха със статута на храм-паметници, тези храмове се и изписваха (от „заслужили народни художници”), отстъпваха се помещения, киносалони срещу символични наеми за протестантски евангелистки събрания. Да кажем това, но да кажем и още, че ако митрополитите са били агенти на Държавна сигурност, самата Църква не е вършила нещо много по-различно от тях, продължавайки в Литургията да се моли за „православния български народ, правителството и армията”, респективно за Партията. Православието почти всякога е разглеждало своите позиции в обществото леко дуалистично – намирало е призванието си в това „да спасява душата”, да дава утеха и вяра в Бъдещия живот. Една власт, която му е позволявала да продължава да „служи Света Литургия” за него не е била враг, заплаха, защото истински претенции към останалите институти и социалните форми на обществото, за разлика от римо-католицизма и класическия протестантизъм, то е нямало...
Така че, сините момчета в Църквата, които очакват едва ли не „света да се преобърне” след разкриването на тази истина около агентурното минало на Митрополитите ни, много се заблуждават. Заблуждава се Горан Благоев, че му предстои да коментира в национален ефир някакво епохално събитие, защото тази истина е скандална, неприемлива само в неговото „синьо” възпитание. А иначе и на последния селски пияница му е ясно, че „поп, даскал и кмет” всякога са представлявали съгласна помежду си триада, както за времето на комунизма, тъй и след него, тъй и преди него, че в решенията си те се водят не от императивите на някаква социална етика или религиозна философия, а от „директивите” на попадията и кметшата, а целта на тази „коалиция” не е общественото благо, ами как най-добре помежду им „да се разделят едни кокошки”...
Но пък има друго, от което е добре да се тревожим. То се състои във факта, че тези процеси и днес продължават... Слънцето огря веднъж и Косьо Спиров, той записа на страниците на Двери бг. преди време мъдра забележка. Той попита къде е разликата в туй, че чичо му Иван Желев е работил за ДС преди 1989 г. и в това днес един Митрополит да „сакрализира” властта на тъмно-червената олигархия и нейните пионки като Бойко Борисов, както това прави Николай. Не е ли второто много по-страшно и много по-тревожещо от първото?! Разбира се, че е. От това, че нашия епископат, нито даже православния народ, не е разпознавал в комунистическата власт истинско богоборство, ние можем да си правим много изводи при благовремие, но това, че днес не разпознаваме в „синфонията Борисов-Николай” неофашизъм си струва да се разтревожим. Обаче май не се тревожим...
Белград, 18. 01. 2012 г.
