"...но, вижте, не можем да кажем, че само един от католическите свещеници е уличен – те са общо двама или трима, доколкото знам, т.е. процентът е немалък. От двама или трима - един." (Калин Янакиев за в-к „Дневник”)
Един от трима римокатолически свещеници в България като доносник на Държавна сигурност е много по-малко от десетима от дванадесет Митрополита в Българската Православна Църква. Защото един от трима е една трета – 1/3 (от където и да го смятаме), а десет от дванадесет е девет десети - 9/10 или пет шести - 5/6, ако предпочитате (мога да го сметна от всякъде - на дробите съм им факир). Една трета в случая е по-малко от девет десети и даже от пет шести (надявам се, знаете, че се гледа не числителя, ами знаменателя), щото от дванадесет една трета би била не десет, а четири, пък от шестима би била двама, да-а - при обикновените дробни числа нещата стоят съвсем чудно и наопаки от ситуацията с десетичните дроби... Въобще не се смейте! Това съм го учил цяло лято за един поправителен изпит в проклетата Прогимназия!
Римокатолическите общности не са никак малки, ако и като брой да се мерят с единици в страната. Това пък го знам от леля Пепи, тя беше римо-католичка... Православните общности пък са малки, ако и да са във всеки град десетки. За тържествени меси се събират и са се събирали десетки католици, а на Православна Литургия са присъствали и още присъстват на повечето места в страната по две-три баби. Ако Държавна сигурност е искала да контролира религиозните общности, за да не генерират антидържавни идеи, много повече усилия би хвърлила да овладее чрез вербовка римо-католическите амвони, още повече, че в класическия марксизъм-ленинизъм римокатолицизмът е преживяван като сериозен религиозно-социален враг на „праведната работническа класа”. Обаче католиците-доносници сред българското свещенство са една трета, а сред Православния висш клир – девет десети (добре де, пет шести). На всеки опит да бъдат смирени, да бъдат употребени, посветените римо-католици обикновено отговарят с разтърсващо съвестта мъченичество, а протестантите-християни с реципрочна контраатака. Православието не прави така... Виждаме даже, че леко възприема твърде често всяка претенция към институциите си от страна на властта.
Ние нямаме нужда нито от наивистичната апологетика на някои, които настояват, че „не е могло иначе” по онова време, че едва ли не, за да съхранят Църквата, нашите Митрополити са приели сътрудничество с политическата полиция, нито от лошата математика на Янакиев, който представя нещата „двустранно и тристранно”, без да се е научил добре да брои дори, за да запази пиетета си към Църквата. Имаме нужда да обмислим кое в нашето православие е овъзможило случилото се и продължава да го овъзможава, за да преодолеем истински травмата, поемайки отговорността заедно, израствайки същевременно като християни, а не умивайки си съвестта с нашите Владици...
Белград, 19. 01. 2012 г.
