"Обиколиха ме, ей, обиколиха ме от всякъде; Но с името Господне ще ги изтребя." (Псалтир 118:11)
Следващите дялове от православната догматика, които етнофилетистичната ерес разрушава, са Христологията и Пневматологията. И няма как да е иначе, тъй като етнофилетизмът е еклесиална ерес, а разбирането за Богочовечеството на Христа и за делото на Светия Дух са възможни единствено в един здрав еклесиален контекст.
Христос Се открива като Богочовек в Литургията на Църквата и никак другаде. Извън Литургията Богочовечеството Му, което е всъщност пълна Божественост (Единен, Съвечен, Събезначален с Отца) и заедно с това Всечовечество (но не като наш събирателен, идеализиран образ, ами като всеки от нас), се преживява като свръх, надчовечество както е по ницшеянски например. В Христа е скрита и чрез Светия Дух в Литургия се открива Божията човечност, при която Бог търси и назовава по име всеки човек, намирайки Себе Си и у него, канейки го любовно да разпознае на свой ред в Него себе си. Но когато Църквата се изведе от своя Литургически контекст, среда на възникване и манифестация, тя се преобръща от Тяло Христово, Тяло Божие в света (и не от света) в организация, в институция. За да функционира институцията, има нужда от такива, които защитават крепкостта й, пропагандират идеологията, с която тя смята, че е полезна на обществото. Започнем ли да дефинираме обаче „обществена полза”, което е цел на всяка идеология, губим човека. Понеже човекът копнее и търси приемане в своята цялост, каквото само у Бога намира, а когато се захванем да „работим с общество”, идва краят на приемането, тогава всеки става длъжен да се премоделира, да се съобрази с модела, който сме въздигнали в името на „общата полза”, която нивга не е "полза на всички", а всякога "на достойните", наречени за такива от идеологията.
Разтварянето, размиването, претапянето на еклесията в народ, събран от култура, етнос, история, език не е просто преминаване от един социален модел към друг, целящ „разширяване на Царството Божие”. Това е грях против Тялото на Богочовека, то е Неговото „повторно разпъване”, то е носталгия по „египетските чушки, чесън и риба”, в която губим вкус за манната, за „ангелския хляб от небето”, също както водените от Моисей евреи в Пустинята на прехода. Затова и николаитите воюват против редовното Причастяване, за тях това е ексцентризъм, някаква форма на вътрешноправославно сектантство. Те искат да преживяват християнството си не като общение в Христос сред Църква, а като начин да изявят, да манифестират социална, религиозна, културна и етническа принадлежност.
Точно така и действието на Светия Дух по раждането, конституирането и градежа на Църквата се премества от литургичния си еклесиален контекст и среда, изнася се извън Църквата, където Бог споделя Лично Тайната, с която "духа обожествява, а ума пречудно храни", за да се превърне в реч, в проповед на безлични и утопични ценности пред тълпите. Стига се дори до там, че се мисли такава речовитост за условие, за начин да се създаде Църква и като модел за подобно събитие се сочи Апостолската Петдесятница. Първо обаче ще подчертаем, че на Петдесятница Апостолите бяха движени от силата на Духа по-скоро, бяха водени, понесени от Духа, от силата на Духа, която чакаха като обещание от Христос, понеже причастие със Самия Дух те получиха още веднага с първата си среща с Възкръсналия Господ, когато Той „духна върху тях”. Второ те не проповядваха ценности и морал, те свидетелстваха за Личното Възкресение на Разпнатия. Целта на проповедта беше покана в Църква за приобщаване с Него, която вече съществуваше, още от времето на първата Евхаристия на Велики Четвъртък преди ареста и разпъването на Учителя, когато и Новия Завет бе обявен и сключен в заповед на любовта и там отзовалите се на поканата щяха да получат преподадени от Апостолите „тайните на Царството”, които Христос преподаваше на народа с притчи, а те, Апостолите, сега щяха да преподават в образа на „хляб и вино”.
Да обобщим. Следващата ерес, която етнофилетизмът въвежда в Църквата е пневматологична. Действието на Светия Дух се прехвърля от Църквата като „място за съобщаване с Тайната в общение на любовта” по стъгдите и площадите. Обаче още от времето на Евангелските събития ние виждаме, че по площади и хълмове Тайна не се преподава. Веднъж Христос реши да предизвика слушателите Си, когато ония искаха да Му затворят устата, питайки Го не Се ли големее малко над Моисей, който в „пустинята е хранил бащите им с хляб от Небето”. Той им заяви, че Сам е тоя хляб, че ако не ядат от Него, ще умрат. Това доведе до скандал. Самите Апостоли бяха стресирани, та се наложи Христос насаме да им обяснява смисъла на чутото. Затова и Древната Църква, макар и да наподобяваше в Литургията си някои елементи и смислови модели от езическите мистерии, категорично отказваше да я манифестира по площадите, както правиха жреците на Озирис и Изида, на Адонис. По стъгди и площади може да бъде проповядвана идеология, морал, ценности, общовалидни, което съвсем не всякога е лошо. Но поканата да се влезе в Църква не бива да бъде свързвана с тях, както това прави пък днес етнофилетистичната еретическа проповед. Защото така Църквата се обръща на площад и преподаването на Тайната от кеносис става пропаганда. Това пък е хула, прогонване на Светия Дух от Неговия дом, обиталище, което в делото на Божественото Домостроителство е създал...
Белград, 15. 01. 2012 г.
