Не само, че героизмът и мъченичеството са личен подвиг, затова и доброволен избор, както забеляза една православна публицистка наскоро, но и не всяко мъченичество е свидетелство за Христа, ако ще и да е „в Негово Име” извършено... Няма какво да коментираме думите на Христос, записани от Матей, към ония, които изискват да бъдат приети от Него и даже похвалени: „Не в Твое име ли извършихме много велики дела!?”, а Той им казва: „Махайте се! Никога не съм ви познавал!” или предупреждението на Павел към Коринтяните, че „ако нямаш любов в сърцето си, може да предадеш тялото си даже на изгаряне, но това съвсем няма да те ползва, нито ще те препоръча някак пред Бога”. Тези неща са говорени, обговаряни и преговаряни достатъчно – у ни един от древните еретици-монтанисти Църквата не е разпознала своя възглед за светостта, ако и те да са копнеели за святост дотам, че са търсили съзнателно мъченичеството и извън времената на гонения пак са предизвиквали римската власт да ги инквизира. Блестящ е Тертулиан в „Апология”, да, но това не стига за святост и Църквата предпочита пред апологиите юродстването, затова и се радва на ревността на римския ритор и юрист, който цялата си природна харизма поставя в нейна защита, но канонизира не него, а Симеон от Едеса, който в юродстване вместо да я възвеличи, привидно я посрамва. Но темата ни сега е друга... Праведен живот и личен подвиг вън от праведната вяра Църквата не разпознава като такива. Само че, не и в името на фрагмент... Колко от руските разколи като Старообредния разкол например - „великата” конфронтация как и с колко пръста да се кръстим ние ще наречем автентичен християнски отпор срещу нечестива претенция от страна на властите? Ни един, ако и те да са свързани също с мъченичество, екстрадации, заточения, царски репресии...
И така, да спрем за миг, че да обобщим. Не можем да поставяме един до друг епископи на БПЦ за времето на комунизма и да отсъждаме кой се държал достойно, опълчвайки се на властта и кой срамно, прекланяйки глава, сътрудничейки под една или друга форма. Един може да се е ежил от чиста гордост или в защита на ценности, които Църквата не разпознава като автентично свои, защото монархо-фашизмът е не по-малко богоборен от комунизма, друг може да се е смирявал, заради дълга си на пастир. Пък дори от страх или кариеризъм да е просто компромисът, можем ли да кажем, че това са по-лоши грехове от гордостта? Дори напротив – гордостта е беснуване, а страхът е човещина...
Народната власт не е поставила в новата си Конституция ни един богоборен закон – подчертайте си го най-сетне това, вероизповеданията са били разрешени, някои от тях под една или друга форма субсидирани, през цялото време на комунизма и като институции са оцелели не само БПЦ, ислямската общност, римо-католиците, но и Петдесятната църква, Баптистката, Методистката, тази на Адвентистите от Седмия Ден, събранията на последните са били разрешени като публични. Първоначалните репресии са целели политическа разправа с реакционните лидери на политическите партии и движения, както и на религиозните общности, дори и там комунистите са диференцирали – Народният съд е съдил официално за съучастие в монархо-фашистките престъпления, както и за политическа конспиративна дейност по негово време, а не за религиозна проповед против комунистическата идеология, оставаща на ниво Евангелие като у еп. Партений, съвсем друг е въпросът със злоупотребите, с противоречието между това какво е било на хартия и какво на практика се е случвало често, заради чисто човешки интереси и интриги. Сегашните Митрополити на БПЦ обаче са приели сътрудничество с комунистическата власт във време, в което и Народният съд, и концентрационните лагери са били вече отдавна минало, още повече, че властта се е погрижила да бъде то добре забравено...
Дъбинната философия на комунистическия режим е тоталитарна, това сега се вижда добре и с просто око от начина, по който Държавна сигурност е работила, от целите, които си е поставяла – да употреби всеки обществен ресурс за преуспяването на националния комунизъм. Но това виждаме сега и това е една от най-сериозните ползи от отварянето на досиетата, подчертайте си обаче, че тогава пропагандата всички сили е хвърляла да убеди и Запада, и самото общество, че властта е „народна демокрация”, че качествено и смислово тя не се различава от „либералната демокрация”, че работническо-селската класа е създала едно общество, в което всички останали класи могат да се чувстват спокойни, стига да не искат да оспорят политически доминацията й, която е доминация в името на справедливостта, на общото благо, това не е военния комунизъм в Китай или в Сталинова Русия, целящ поробването или унищожаването на останалите социални класи.
Като добавим всичко това към факта, че Православието от хилядолетие не разполага с разработен епистемологичен ресурс да отсъжда за философски презумпции в социологията, ще зъвършим с настояването да си затворите най-сетне устата, защото колкото повече усилия хвърляте в демонизирането на Митрополитите, толкова повече блесва вашата собствена липса на истинско образование, на култивирана способност за съждение и природната ви глупост.
Белград, 24. 01. 2012 г.
