Блогът на Портос

Какви ги сънувахме с Педжа...

2012-02-01T00:12:00.002+02:00

Изглежда безобиден, да. Но само изглежда... Знаете ли какво сънувахме с Педжа, заради него? Кошмари! Първо ще ви разкажа обаче какво е сънувал той преди години, грехота би било да спестя този култов сън. Той сънувал Фреди Меркюри, в годината преди да умре Фреди, как се появил, гушнал десет бутилки шампанско, да се задава по стъпалата. Нашият тръгнал към него и... Фреди хукнал да бяга.

Опитаха се да се сприятелят с Ведран впрочем. Почти успяха. Другарството им бе обаче твърде кратко, защото изхвърлих Ведран. А изхвърлих Ведран, ето така:

- Светиславе, - излегнал се на кревата ми Ведран, ме наставлява както обича – грях голям вършиш... Християнин ли си ти, душа имаш ли и кръстен ли си изобщо?!

- Ведране, миличък, на тридесет години си станал и не знаеш какво да правиш със себе си, я по-добре млъкни...

Май не прецених компанията, щото онзи другият пък над четиридесетака....

- И ти си на тридесет и четири – включи се – знаеш ли какво да искаш?!

- Винаги знам какво искам и често го получавам, друг е въпросътдали е нормално, ама знам!

Вие пък знаете, че винаги имам отговор на всичко, нали? Аз обаче може и да имам отговори, ама рядко преценявам и аудиторията, и ситуацията. И аудиторията взе, че се влоши. Седят (лежат по-точно) двамцата и гледат лошо. Излязох за минута в коридора, хвърлих ези-тура кого да изритам. Падна се жребия на Ведран и... изритах Ведран... Онзи мълча два дни и постоянно следеше кафе имам ли в чашата, да не се прегрее или преохлади лап-топа, прашинка да не падне отгоре ми. Вчера даже купи салам. Не знам къде го намери, честно да ви кажа, щото аз за две години в Белград подобен салам не съм откривал. Почти съм сигурен, че го е купил от някой циганин на пазара за 100 динара килото (преоценен в щайга). Не исках да го обидя и реших да хапна. Хапнах.

Чак днес „вкусът” започна бавно да заглъхва след два литра вино...

* * *

Изглежда безобиден, да. Ама снощи с Педжа имахме кошмари. Аз сънувах, че цяла нощ е гледал порно с коне. Конете цвилят, жените пищят, та се късат. Унасям се и сън в полусъня значи, както най-много обичам. Сънувам, че ме е видял как го гледам, познал по усмивката. Приближава се злостно, застрашително. Става бой. Изхвърлям го от втория етаж през прозореца, а той, моля ви се, влиза през вратата. Тъй няколко пъти... На сутринта му разказах съня си, мислих че, ще се разсмее. Обаче... Не се усмихна изобщо...

Когато излезе от стаята, Педжа ми рече:

- И ние се бихме с него насън. Аз сънувах, че сме играли комар, задлъжнял ми е много, ама отказва да плати....

* * *

Безобиден изглежда, да... Ама май изобщо не е...

Белград, 31. 01. 2012 г.

Той пристигна, Бога благосиљајући

2012-01-28T12:24:00.001+02:00

Видях го. Видях легендата на Факултета. Пристигна от Централна през Северна България пътьом за Белград през Войводина и надмина всички мои предварителни представи и очаквания. Наистина беше сух, мършав, както го описваха... Седна и веднага заговори за Вук Караджич, сякаш само това чакаше – да ме срещне, за да ми разкаже всичко, което си е мислил за него през годините. Между другото сподели:

- Имам проблеми с алкохола!

И докато го каза, извади от вътрешните джобове на якето си две еднолитрови пластмасови шишета бира едновременно, като да вадеше пистолети, изпи едната и заспа.

През това време пристигна и Ведран от Кралево. Знаете го, че винаги е пълен с претенции Ведран, обаче пред непознат човек се сковава, опипва почвата, трябва му време да ги изрази. Точно така и сега. Онзи спи, а ние с Ведран се гледаме влюбено, докато около нас се стеле кротка, ненатрапчива миризма на краката му...

- Носиш моята шапка.

- Да.

- Подарявам ти я.

- Благодаря ти, Ведранко и аз да получа нещо от тебе накрая...

- Покай се!

- От нещо конкретно или ей тъй, принципно?

- Грях вършиш! Бог ще те накаже. Малко ли свободни жени има и в България, и в Сърбия, че точно нея си избра?!

- Първо, мили мой, Ведранко, ако Бог наказваше за такива неща непременно, малцина живи бихме останали и второ, свободните жени съм ги оставил на тебе...

През това време онзи се събуди. Запознаха се, направи му два комплимента за Мостар, от където е Ведран родом и Ведран се поотпусна. Почна от далече темата за краката...

- Дали има някой боя за обувки?

- Разбира се, че имам! – викна онзи и тутакси извади.

Ведран се впечатли видимо, българската нация му се издигна в очите, никога не беше виждал у мене подобно нещо. Преди да си намаже чизмите я огледа.

- Ау! Колко е мазна-а!!

А онзи:

- Не е боята мазна, мазни са ти зъбите.

Ведран онемя. Мълча близо половин час. Изяде две мандарини и мълча още половин час. Взе си шапката, дето ми я беше подарил и изчезна. Сега не знам къде е и много се притеснявам за него, да...

Белград, 28. 01. 2012 г.

Писмо от Пресцентъра ми до... той си знае кой...

2012-01-27T14:17:00.003+02:00

Уважаеми, Господин Мухльо,

Напълно трезвен и в добро разположение на духа официално и отговорно те предупреждавам, че имаш точно 60 секунди, за да решиш окончателно си оттегляне. Колко аз съм ненормален можеш да се увериш, разпитвайки подробно всичките ни общи познати. Единствената причина да не съм в психиатрична клиника е, че мама Надка познава варненските психиатри в качеството им на нейни колеги. Тези дни тръгвам от Белград за Варна и пътьом съм абсолютно в състояние на мина покрай местоработата ти и да ти напълня джобовете с толкова шамари, че години наред да се напикаваш само при спомена за нашата втора и последна среща.

Досега те щадях, защото докато отвори уста тогава и прецених, че си умствено и емоционално неизрастен като личност, обаче ти започна да злоупотребяваш систематично с моето засвидетелствано многократно към тебе доброразположение. Ако още веднъж припариш там, където не ти е работа да си пъхаш сополивия нос, ничие застъпничество не ще те спаси, щото аз въобще не ще и попитам: „Може ли да го набия?”

Познаваш достатъчно комплексирани брантии, с които да висиш на линия в skype, да си дърпаш меката пишка и да симулираш чувствителност, та да те съжаляват. Тяхното време ти няма как да изгубиш, щото до една са наясно, че никъде и от никого няма да получат това, което им „даваш” – внимание, колкото и болно да е изражението му, а те на тебе усещане, че си имаш „харем”. Какъв харем ти е това ние добре знаем всички, щото сме един вагон хора общо взето и виждаме как си събрал до последната от възможните оборотни мастии, с които не е спал само тоя, който не е поискал да спи с тях. Там където се буташ сега, изгубил реална представа за възможностите си, нямаш нито какво да дадеш, нито даже имаш идея какво се очаква от тебе... И двамата сме хора-християни обаче, за това и нека първоначално опитаме с: „с миром изиди”

Белград, 27. 01. 2012 г.

Тържество в крушението и крушение в тържеството

2012-01-26T15:09:00.003+02:00

Идейният колоборационизъм на Владиците ни, станал явен докрай с отварянето на досиетата за принадлежност към ДС, е предопределен от спецификите на самото Православие и онези, които искат да отсъждат за него, е добре да се опитат да разберат част от тези специфики на Православието, за чиято логика скандалната за мнозина в контекста си реплика на Врачански Митрополит Калиник, че „всяка власт е от Бога”, не е никак чужда. Св. Патриарх Евтимий няма ни една допирателна идея почти с Едмънт Бърк, а такова животно като „политически исихазъм” просто не живее...

Ние наричаме Тържество на Православието случилото се през 842 г. сл. Хр. в Константинопол, когато Църквата, оставена сама на себе си да разрешава вероизповедните си въпроси, е препотвърдила решението на Седмия Вселенски Събор - възможността за почитането на Бога и светците и чрез икони.

На пръв поглед се е случило събитие със същата вътрешна логика и развитие като онова преди него, в което св. Атанасий Велики отстоява понятието хомоусиос (единосъщието на Божият Син с Отец в Светата Троица) сам „срещу целия свят”. Aтанасий е подкрепян от единични свои другари. малцина, от които разбират „в какво е въпросът точно”, подкрепян е и от Римската Църква. Императорът и кръгът „дворцови богослови” предпочитат арианския прочит, макар да са склонни на известни компромиси – да не е съвсем единосъщен Христос с Отец, може подобносъщен, но единосъщен не. Атанасий обаче настоява и в крайна сметка побеждава.

Точно така и св. Йоан Дамаскин е в конфликт и с владетеля, при който семейството му служи, и с Византийския Императорски двор, където Императорите желаят богословски компромис с монофизитската реакция срещу иконопочитанието в някои дялове на Империята. Срещу монофизитстващите, търсещи чрез иконоборството своеобразен следхалкидонски реванш, стои влиянието на манастирите, където богословските аргументи често се смесват и с комерсиален интерес от иконописване, и с желание на манастира да утвърди нарастващия си авторитет в цялата Църква. Отново римски повлияните църкви подкрепят борците за право на иконопочитание. И отново разбирането за дълбочината на конфликта е за малцина ясна, защото Рим в иконите вижда просто още един начин за проповед към „неписмените”, както великолепно обяснява това Леонид Успенски в книгата си „Богословие на иконата”. А остават мнозина „незрящи” за предпоставките, върху които ще израсне на Изток по-късно „богословието на иконата”, изведено отново от парадигматичната за Православието Христология на Боговъплъщението, иконите не просто като още една възможност за катехизация „чрез сюжети”, а като богомислие, свързано и с развиващото се апофатическо богословие... Конюнктурата – и политическа, и богословска е сложна, съвсем и както при първите Велики Събори. След дълги борби иконопочитанието е утвърдено. Наричаме това триумф. Обаче май е начало на непрестанен низ от поражения...

От концепцията за хомоусиос израства именно в известна степен християнска империя. Хомоусиос овъзможава не само християнското философстване като работене с абстрактни идеи, ами и въобще поставя света в законни релации с Божеството. Изхождайки от Христологичната предпоставка, че „каквото Христос не е приел като човешка природа (а Той е приел всичко, освен греха) него не е изцерил”, заниманието с политика и социология става съвсем легитимно в християнски религиозен аспект дело. Св. Константин Велики задава желанието, а св. Теодосий осъществява проекта за създаването на християнско модерно за онова време социално-политическо учение, макар за икономика е рано да се говори в нейните свързани с обществото като цялостен строеж и политиката измерения преди Лутер, Калвин, Вебер. Това учение наричаме Симфония между политическа и църковна власт и двете вътрешно подчинени (поне като тенденция, желание, социлогически предпоставки) на Евангелски принципи и отчасти на Моисеев Закон в неговата презумптивна част.

Тържеството на Православието обаче в иконопочитанието не влече със себе си нищо, съизмеримо с тържеството на хомоусиос, поне не и в същия план. Вчовечаването на Бога в богословието на иконата е преживяване на Богочовечеството в личностен смисъл, то е едновременно прецизиране на православния възглед за светостта, личностното й разбиране, но заедно с това разобщението между Църква и общество в един практически смисъл. Любовна синергия между Бог и човек в делото на възсъздаването на личността „по Божий образ и подобие” и заедно с това оттегляне на богословието от чисто етическите измерения на човешкия социален живот. Може би, роля е изиграло и разочарованието. Иконопочитащите не са победили света с победа като Атанасиевата, те не са подчинили Империята като Атанасий на догмата за Боговъплъщението и от тази идеологическа победа не са произтекли следствия, реформиращи и преобразяващи социалния живот, светогледа. Но не това е била и целта, понеже иконопочитанието е един дълбоко хуманистичен зов, еманципация и прослава на човека, идваща от Бъдещия Век, докоснат от Божията любов, отразяващ Божествената святост, затова и търсенето на релации между него и конкретно историческото би било неуместно, безплодно – иконата е предвкусване на Есхатологичното Царство, преобразяване на сегашното и тварното в образ бъдещето, в Христоцентричен и заедно с това антропоцентричен план, дори в архитектурата на сградите изразяемо, които понякога са изобразявани. Църквата се оттегля в „богословието на любовта и обожанието”, разочарована от Императорите, които радостно в началото е наричала „епископи на външното”.

Това е Тържество на Православието, защото е фокусиране отново „в единствено потребното”, но заедно с това е и крушение. Свято място, знаем, не остава празно. Това оттегляне оставя обществото да се развива по собствени закони, да гради своя социология и обществена философия, която рядко е в кореспонденция с християнски принципи и ценности. За да се стигне накрая до една не твърде стара ерес на етнофилетизма, в която виждаме не само окончателно еманципиране на социологията от християнската космология, но виждаме и обратния процес – опит да бъде самото Православие преобразувано в нейната система, включено и употребено в нея, след като първо бъде обезобразено, с подменена еклесиология. И няма нищо чудно, че всеки дериват на светския хуманизъм, какъвто е и национализма, постепенно се преобръща в тоталитаризъм, понеже е лишен по рождение от трансцедентален източник на правна и морална санкция, следователно и от истинска защита и основание на свободата.

Белград, 26. 01. 2012 г.

Писмо до богословите за Православието и Църквата

2012-01-25T20:08:00.000+02:00

Къде са синовете ти, Госпожо?... Къде са тези, в които разпознаваше бъдещето си? Не ги чувам да пеят, както пееха преди, нито ги виждам да пият вино от сребърни паници, както правиха до вчера. Защо са празни писаните им файтони, а конете им сами, изоставени пръхтят объркано? Скрили са се до един, чакайки да видят какво ще стане. Чувам само виковете на убийци, нахлуващи отвсякъде по пустите ти улици, старците ти по дворовете скимтят за милост, а невестите, скрили се по избите, не смеят дори да писнат…

Нали тях ти хранеше и миеше краката им с кръвта, сълзите ми и самотата ми? Нали, за да им купуваш евтини бутафорни саби и тенекиени ордени, а те пък пиринчени дрънкулки на курвите си, моите песни продаваше „по две за лев”? Къде са тези, които по софрите ти се чувстваха „домакини” с чужд хляб и пред всеки, седнал до тях, който идваше заради тебе всъщност, не заради тях, се големееха, сякаш са му благодетели и мляскаха, и се поздравяваха, отдавайки си един другиму почит, сякаш вечно ще князуват? Къде са те сега, Госпожо, защо ги няма до един? Тях ти слушаше, когато ме охулваха, в тях откриваше славата си, на техните ласкателства и обещания даваше ухо. А аз живеех по сестрите ти и се храних сам по края на трапезите, и пиех като куче сам, за да не ги слушам как се смеят на срамотиите ти, пък уж са ти сестри, та да не обърна масата с все посудата и да си тръгна, макар да няма вече накъде...

Нека сега те изпълнят оброците си, нека се отплатят за софрите...

Не, няма да го сторят.

Да умираш не е като да ядеш...

Но аз обичам всяка твоя улица, всеки ъгъл и всяка педя и даже да бъдеш опожарена, пак ще върна сред теб.

* * *

Колоборационизмът на българските Владици не е само техен грях, той е бил въобще в подхода към държавността на самата Българска православна църква, избрала, като цяло, да функционира за времето на комунистическия режим, редуцирайки мисията си до служене на Света Литургия – без социална дейност, без катехизация, без каквато и да е форма на индоктринация, без, с две думи, какъвто и да било излаз на литургичността извън стените не само на Храма, но даже и на Олтарната завеса. В този избор са участвали не само Владиците, но и свещениците, и богословите, и клисарките, и миряните под различни форми. Повече от това дори – Църквата е поела да изпълнява възложените й от властта функции в ролята на „част от националната сигурност”... Той е предопределен този колоборационизъм от самия православен светоглед понастоящем за отношенията Църква-общество, по който и днес мацина нещо смислено казват, макар мнозина да говорят за него, повтаряйки преведени понятия от чуждо богословие най-вече.

То не е само източно-православен проблем. Има го и у протестантския пиетизъм, и често у римо-католицизма, затворил се в "идеалния град-държава". Ние сега охотно даваме като позитивен пример за християнски водач покойния Папа Йоан-Павел II. Но забравяме обаче колко разговора е провел и с ЦРУ, и с Михаил Горбачов, заради това, че като една от мисиите си е виждал „събарянето на комунистическите режими”. Но това е добро, нали!? Това е прогресивно!? Чакайте малко! На коя плоскост разсъждаваме, чакайте, чакайте малко! Какъв всъщност е богословският проблем? Не беше ли сътрудничеството между свещенството (нисше и висше) с репресивните държавни служби по принцип, поставяне на църковни институции в услуга на политическа конюнктура? Защото и Руската Патриаршия има такъв специален, официален отдел за такова сътрудничество сега. Или е грях само това с тези на комунистическата власт? Тя е богоборческа, нали? Всички останали са от Бога, тя не, Бог е задрямал, когато БКП е превземала властта, затова сега чрез вас е решил Дядо Боже да изправи този си пропуск??... Вие глупави ли сте?! Глупави сте ами, това всеки го знае, понастоящем в България записват теология тези, на които бала им не стига за филология или право и история, а ако са по-амбициозни, за втора година се прехвърлят в желаната специалност, не са ли, завършват криво-ляво и чакат с надежда някой някак да разреши въпроса с религиозното образование в училищата, та да работят нещо... Затова, извинете, че пак ви занимавам с политология, но по-добре аз, отколкото тези манипулатори, с които сега сте се обкръжили, които на всичкото отгоре са и полуграмотни май в областите, за които претендират, че в тях се изказват авторитетно, щото ако бяха истински специалисти, нямаше да си търсят нишите край БПЦ, където знаят, че могат да продават „домати с колците”...

Искам да ви съобщя най-отговорно, че социализмът (в различните си форми, защото и нацизмът е една от разновидностите му, национал-социализъм му е цялото название на нацизма) е един от дериватите на светския хуманизъм и той е не повече богоборен, особено в смекчените форми, в които го познавахме ние, от глобалния социализъм на Нова Европа. Всеки дериват на светския хуманизъм рано или късно посяга към фашистки инструментариум в една или друга степен, ако не знаете, вече да знаете, щото не може цял живот да си бъдеш прост, за да те лъжат Мишовци и Калиновци...

Комунистите са желаели да употребяват Църквата за защита на национални интереси в странство, нали така? Те са я подпомагали да се активизира, когато в протестантския прозелитизъм са разпознали заплаха за националния-комунизъм, нали така? И БПЦ, в лицето на Архиереите си, се е съгласила да участва. По каква причина, дали защото „такива са им били убежденията”, дали от конформизъм, понеже са искали да се покажат прогресивни, дали от страх, дали от кариеризъм, на този въпрос всеки от тях ще отговори лично, но Богу ще отговори, да, а не на... Михайлов и Янакиев... Как разглежда ролята на Църквата Нова Европа днес?? Като на една стара-стара неправителствена организация, която, ако желае да получава финансиране на проектите си, трябва да ги прави тези проекти така, че да са издържани в приоритетите на европейските ценности. Поискайте от Брюксел пари, за да правите превенция срещу педерастията по училищата, хайде, поискайте. То е ясно, че няма да получите такива, но и ще видите колко бързо ще спре финансирането и на останали ваши проекти, ако е имало такова досега, веднъж разпознали ви като фанатик. Да дадем пример от практиката - ПЦДОН във Варна (Православният център за духовно обгрижване на наркозависими), ако иска да бъде разпознат като равноправен участник в работата, заедно с подобните общински структури, трябва да наеме психолог. Първата работа на психолога знаете ли каква е, от опит говоря? Да се намеси в някои места от вероучението в центъра, да ги редактира, според „европейските ценности””. ПЦДОН обаче все пак получава помощ от Община Варна и без психолог. И това се дължи в огромна степен на дипломатичността на Митрополит Кирил, така че, мислете малко и питайте, преди да „серете” по темата кой е и кой не е колоборационист и какво ви дължи...

Какъв е проблемът? Хайде бе, умници! Нали аз съм „простакът, комплексарят, боклукът с налудничав патос”, хайде, вие сега говорете тогава. Какъв е проблемът?! Проблемът е богословски, никакъв друг в случая. Защо не можем да разпознаем богоборчеството в един социален строй, когато то не е директно манифестирано и ярко артикулирано? Защо ни стига, че Търновската Конституция е определяла източното православие като официална религия, за да виждаме в царете си „Божии помазаници”, макар да са ни въвеждали в национални катастрофи, в коалиция с нацистите, макар през 1923 г. да са поклали цвета на прогресивната българска интелигенция? И по-назад – защо основоположниците на схизматичната Екзархия са споменавали без угризения Султана на Отоманската Империя, вместо каноничния глава на Църквата си – Вселенския Патриарх при Великия Вход на Литургията в хр. „Света Неделя”, наричана Български Великден??...

Белград, 24. 01. 2012 г.

Писмо за Църквата и комунизма до Николай Михайлов

2012-01-24T19:24:00.002+02:00

Къде са мъжете ти, Госпожо?? Къде са всички онези, на които разчиташе, а после, когато те удряха, поради каприз или в пристъп на неразбираем гняв, все гледаше да обвиниш себе си, неискайки да приемеш, че същата уста, с която са те оплитали в пошла поезия, сега те нарича курва?? Отказваше да разбереш, че са били с тебе пак поради такъв каприз, заради какъвто и сега те охвърлят... И продължаваше да гледаш, да се озърташ за тях, надявайки се, че може би ще размислят, че пак ще те пожелаят и се гиздеше, за да им привлечеш вниманието, да им се покажеш в светлина, в която си мислеше, че просто не са те виждали, за това и не те оценяват... Къде са тия, спомена за които не успях да излича ни с целувки, ни с длани? Няма ги, нали? Ето, огледай се за заклевалите ти се във вечна любов и вярност, заради които и себе си унижаваше и се продаваше, и се забравяше. Да ти кажа ли какво правят сега? Разделят дрехите ти, за да ги подарят на следващата и се хвалят с това кой как те е имал един другиму, докато издъхваш...

Но ти опитай, ако искаш пак и пак... Съблечи се така, както никога не си се събличала, разчекни се, за да ги заинтригуваш отново, та ако и да не те поискат го направи, надявайки се поне да се смилят някакси над кръвта ти... Прави каквото искаш спокойно, аз ще бъда с теб и до тебе, колкото и да ме боли от гледката, понеже наистина не ме интересува каква си за тях, за целия свят, даже каква си в действителност, може би. За мене е важно единствено, че си моя, врязана на сърцето и много ще внимавам да останеш цяла, защото и след този последен опит пак ще те искам. Ти Си моята Църква...

Аз обичам всеки твой сантиметър...

* * *

Глупак... Грамотен глупак...

"Червените не могат да простят на Твореца социалното неравенство. Искаха да реформират космоса. Комунизмът е религиозна пародия, сакралност без Бог. Накрая се провалиха, в челен сблъсък с реалността, спряха да безумстват и станаха капиталисти с удивителен цинизъм."
(д-р Николай Михайлов, из "Синодът да разкаже покайно историята си")

Г-н Михайлов, вие от кога станахте политолог и социолог и къде се „наядохте”, извинявам се, с тия клишета, които ни продавате от трибуната на костюмираната си глупост днес?? В България, в собствения смисъл на думата, комунизъм чисто и просто е нямало, нито в Югославия, нито в Унгария, Източна Германия или Полша и Чехословакия. Не го е имало даже в пълния смисъл и през цялото време на властта на КПСС в Съветския Съюз. Комунизъм означава общност във всичко, намираме един от първообразите му у Томас Ман – общност на собствеността, общежитие, общност на децата, на жените, както е по-късно у руските анархисти като Махно и отсъствие на каквото и да е било социално деление - полово, етническо, имуществено, пътят към тази общност минава през постоянен революционен терор, изличаване и на предпоставките, и на проявите на всяко различие. Победата не идва с встъпването на Комунистическата Партия на власт, победата на комунизма, „рая на земята”, настъпва, когато обществата заживеят изцяло по образа на неговия тоталитаризъм във всяко едно отношение.

Да, по някои свои белези българският социалистически строй даваше алюзии към първокомунизма. Макар да имаше и частна собственост, и класово разделение. Имаше я т. нар. работническо-селска класа, която сама беше вътрешно разделена и това разделение беше даже политически санкционирано от присъствие на БЗНС във властта, макар и като казионна за БКП партия, имаше творческа и научна интелигенция, дребни предприемачи... Да, всички те бяха държани в идеологическа хватка, разбира се, от Партията по един или друг начин – учители, ученици, студенти и преподаватели бяха с наложена трудова повинност, определени дни от годината те трябваше да идат да работят „с ръцете си”, за да помнят „коя е доминиращата класа и нейния първоопределящ взаимоотношенията в обществото етос”, съвсем друг е въпросът, естествено, колко работене имаше на подобни бригади и колко повече неангажиращ "междукласов" секс. Изкуството беше моделирано от предусловията на идеологията, а където идеологията изпускаше нещата от контрол, идваше ролята на политическата полиция, разбира се, за да владее и се шири само един "социалистически реализъм" - всеки образ трябваше да гледа „правдиво и трудолюбиво”, освен изписваните по онова време образи на православни светци из храмовете (с държавни пари), които гледаха „отнесено и нездраво”... Партията отсъждаше за всяка проява на социален живот – от производствения план във фабриката, до архитектурата и живописта, но не беше обявила война на самобитността и многообразието, просто искаше върху всеки образ да сложи и своя печат. Това не е комунизъм, г-н Михайлов... И в политически план комунизъм не е имало, защото Партията не следваше логиката на революционния терор, ами демонстрираше, че постоянно търси обратна връзка и допълнителна санкция за властта си от народа чрез регулярни политически избори.

И извинявайте, преди да кажете, че онзи строй се сгромолясал след „челен сблъсък” с реалността, искам да ви попитам – Вие в кой век живеете, вие на кой свят стъпвате? България днес е част от Европейския Съюз, а и икономическата, и идеологическата рамка на Евросъюза е социалистическа. Имаме си планово стопанство (глобално), захранвано от евро-фондове, в което централен екип икономисти определят приоритетните отрасли и рентабилните начинания, има почти убийствени данъци за едрия капитал, задължителните училища са държавни - да обучаваш детето си вкъщи в Германия е немислимо, отнемат ти го като едното нищо, длъжен си да го дадеш на държавата, за да го възпита „като добър гражданин”, много религиозни общности са забранени и преследвани от закона в страни от самия център на ЕС, ако имат претенция членовете им да живеят по друг начин от този, който държавата определя като социално приемлив. Във Великобритания е подсъдно, третира се като разпространение на полова омраза дори само да изговориш публично убеждението, че хомосексуализмът е девиация и противоестествен. От Брюксел плановиците определят дори надписите по етикетите на минералната вода... Кой социализъм, г-н Михайлов, се „сблъска и съкруши в реалността”, извинете?

Г-н Михайлов, апропо, знаете ли поне разликата между една втора, две трети и девет десети или смятате и вие като Воеводата Калин?

Белград, 24. 01. 2012 г.

Досиетата – Опит за анализ III (Как говорят, без да мислят)

2012-01-24T10:58:00.000+02:00

Не само, че героизмът и мъченичеството са личен подвиг, затова и доброволен избор, както забеляза една православна публицистка наскоро, но и не всяко мъченичество е свидетелство за Христа, ако ще и да е „в Негово Име” извършено... Няма какво да коментираме думите на Христос, записани от Матей, към ония, които изискват да бъдат приети от Него и даже похвалени: „Не в Твое име ли извършихме много велики дела!?”, а Той им казва: „Махайте се! Никога не съм ви познавал!” или предупреждението на Павел към Коринтяните, че „ако нямаш любов в сърцето си, може да предадеш тялото си даже на изгаряне, но това съвсем няма да те ползва, нито ще те препоръча някак пред Бога”. Тези неща са говорени, обговаряни и преговаряни достатъчно – у ни един от древните еретици-монтанисти Църквата не е разпознала своя възглед за светостта, ако и те да са копнеели за святост дотам, че са търсили съзнателно мъченичеството и извън времената на гонения пак са предизвиквали римската власт да ги инквизира. Блестящ е Тертулиан в „Апология”, да, но това не стига за святост и Църквата предпочита пред апологиите юродстването, затова и се радва на ревността на римския ритор и юрист, който цялата си природна харизма поставя в нейна защита, но канонизира не него, а Симеон от Едеса, който в юродстване вместо да я възвеличи, привидно я посрамва. Но темата ни сега е друга... Праведен живот и личен подвиг вън от праведната вяра Църквата не разпознава като такива. Само че, не и в името на фрагмент... Колко от руските разколи като Старообредния разкол например - „великата” конфронтация как и с колко пръста да се кръстим ние ще наречем автентичен християнски отпор срещу нечестива претенция от страна на властите? Ни един, ако и те да са свързани също с мъченичество, екстрадации, заточения, царски репресии...

И така, да спрем за миг, че да обобщим. Не можем да поставяме един до друг епископи на БПЦ за времето на комунизма и да отсъждаме кой се държал достойно, опълчвайки се на властта и кой срамно, прекланяйки глава, сътрудничейки под една или друга форма. Един може да се е ежил от чиста гордост или в защита на ценности, които Църквата не разпознава като автентично свои, защото монархо-фашизмът е не по-малко богоборен от комунизма, друг може да се е смирявал, заради дълга си на пастир. Пък дори от страх или кариеризъм да е просто компромисът, можем ли да кажем, че това са по-лоши грехове от гордостта? Дори напротив – гордостта е беснуване, а страхът е човещина...

Народната власт не е поставила в новата си Конституция ни един богоборен закон – подчертайте си го най-сетне това, вероизповеданията са били разрешени, някои от тях под една или друга форма субсидирани, през цялото време на комунизма и като институции са оцелели не само БПЦ, ислямската общност, римо-католиците, но и Петдесятната църква, Баптистката, Методистката, тази на Адвентистите от Седмия Ден, събранията на последните са били разрешени като публични. Първоначалните репресии са целели политическа разправа с реакционните лидери на политическите партии и движения, както и на религиозните общности, дори и там комунистите са диференцирали – Народният съд е съдил официално за съучастие в монархо-фашистките престъпления, както и за политическа конспиративна дейност по негово време, а не за религиозна проповед против комунистическата идеология, оставаща на ниво Евангелие като у еп. Партений, съвсем друг е въпросът със злоупотребите, с противоречието между това какво е било на хартия и какво на практика се е случвало често, заради чисто човешки интереси и интриги. Сегашните Митрополити на БПЦ обаче са приели сътрудничество с комунистическата власт във време, в което и Народният съд, и концентрационните лагери са били вече отдавна минало, още повече, че властта се е погрижила да бъде то добре забравено...

Дъбинната философия на комунистическия режим е тоталитарна, това сега се вижда добре и с просто око от начина, по който Държавна сигурност е работила, от целите, които си е поставяла – да употреби всеки обществен ресурс за преуспяването на националния комунизъм. Но това виждаме сега и това е една от най-сериозните ползи от отварянето на досиетата, подчертайте си обаче, че тогава пропагандата всички сили е хвърляла да убеди и Запада, и самото общество, че властта е „народна демокрация”, че качествено и смислово тя не се различава от „либералната демокрация”, че работническо-селската класа е създала едно общество, в което всички останали класи могат да се чувстват спокойни, стига да не искат да оспорят политически доминацията й, която е доминация в името на справедливостта, на общото благо, това не е военния комунизъм в Китай или в Сталинова Русия, целящ поробването или унищожаването на останалите социални класи.

Като добавим всичко това към факта, че Православието от хилядолетие не разполага с разработен епистемологичен ресурс да отсъжда за философски презумпции в социологията, ще зъвършим с настояването да си затворите най-сетне устата, защото колкото повече усилия хвърляте в демонизирането на Митрополитите, толкова повече блесва вашата собствена липса на истинско образование, на култивирана способност за съждение и природната ви глупост.

Белград, 24. 01. 2012 г.

Досиетата – Опит за анализ II (Бойко и Николета Перон)

2012-01-23T19:01:00.002+02:00

Всички бяха толкова заети, че никой не разбра какво в действителност се случи... На остаряващите възрастово, но неизрастващи умствено сини глупаци им дадоха да си иргаят на разузнавачи с едни досиета. И те се заиграха, освен че разгледаха хубаво дадените им досиета в национален ефир, за да видят „кого да си харесат” за свой „Дядо Мраз”, сега издирват „13-ия воин на ДС”... Една трета, пет шести, девет десети... Линия, бинго, капо!... Тъпанари... Велислава Дърева получи звездния шанс да поздрави Негово Светейшество Патриарх Максим за именния му ден, така сне едно 30 години от снагата си (с което не стана по-хубава), спомняйки си честитките сред подбрани съученички за Другаря Тодор Живков и се опита да влезе в полемика, за която не беше готова, защото е неофитка, сиреч както всякога Архиереите пуснаха един ревностен новообръщенец „сам сред вълци”...

А това, което се случи, го маркира шефът на разузнаването в предаване на БТВ. Беше приложен един закон с философия, която българското законодателство не познава от 1941 г. насам – закон, вменяващ категориална вина като този към евреите. Да оставим настрана полицейската риторика и на него, и на Майор Котов, в която с патриотични идиотизми оправдаваха тоталитарен подход в миналото, който не се е свенил да постави в партер всяка институция и културно-исторически феномен, стига да се включва в целите му... Te помагали на БПЦ да е активна (но не в духовната просвета на народа в библейско християнство, ами "срещу сектите" - от ченгета толкоз), защитавали интересите й в странство... Кой дефинира тези интереси и обществената полза от БПЦ в случая? Те... Да помислим за друго, да помислим какво каза разузнавачът, щото съм забелязал от опит, че Бог говори чрез тези, от които най-малко очакваме да чуем гласа Му. Човекът подчерта, че законът е фашистки по своя характер, не само, защото въвежда категориална вина по образа на онзи от 1941 г., а и защото не отчита реалността, правен е от визионери, без понятие от разузнавателна дейност и концепция за национална сигурност. „Има поне двадесет вида връзки с Държавна сигурност, които не се свеждат до доносничество или разузнаване и които по никакъв начин не са предосъдителни”, така каза той. А аз се заслушах в това, защото и Татяна Дончева видимо се заслуша, много уважавам и харесвам тази дама, да... Отварянето на досиета, без диференциация на типовете свързаност, е прилагане на предосъдителен подход към цели групи в обществото, с предосъждане само за факта, че имаш досие.

От думите му разбрахме и още, че това е еднолично решение на настоящето Прaвителство. То не е съгласувано с никого. Най-малкото с институцията, която касае – с БПЦ. Към БПЦ Бойко Борисов подходи сякаш му е подопечно министерство. Вероятно смята симпатичния си Митрополит Николай за "министър на БПЦ", вероятно с него е съгласувал решението си, вероятно, не знам - нали "бил дал за храмове много пари", ето ви симфония в Бойков прочит... Та Правителството на ГЕРБ се интересува кои от Митрополитите са работили за ДС? Защо? Защо това интересува Правителството на ГЕРБ? Защото обществото се интересува. Ама „кое общество”? Мене например не ме интересуваше. Огромен процент от приятелите и познатите ми не ги интересуваше... Добре де, тук не е „швейцарска пряка демокрация”, не настоявам, че е трябвало да има референдум, макар че все пак за една институция на повече от 1000 години, духовно, културно, а често и политически конституирала държавността по тези земи, може би и референдум трябваше. Бойко обаче реши самолично съдбата й, да.

Да допуснем, че не е бил необходим референдум. Какъв беше начинът тогава, при нормални обстоятелства? Широк обществен дебат, предварителен, консултиране със службите дали сега е времето и дали това е начинът, по който да се направи, каквото е нямало истинско, както каза и разузнавачът в студиото, консултиране и със самия Свети Синод, защото това е една независима от държавата институция. Но какво консултиране със Синода, след като законът въвежда понятие „категориална вина” предварително? Бойко подходи полицейски – той влезе в БПЦ „на лов за престъпници”, скрили се „под митрите от Закона”... Мамицата ти, тъпанар!! Искам ти оставката веднага!!!... Тихо, да не чуе, че може да ни набие. Той е голям побойник, ако не знаете, макар че съм сигурен, че му е 6 сант. пишката, щото нали ви е ясно кой бие – който не може да ебе, затова и съм толкова смел – може да ме набият, ама поне няма да ме наебат... Светият Синод се опита да противодейства на този фашизъм. Но как се противодейства в нов партер? Всяко становище против разсекретяването нагнетяваше още повече ситуацията – ето, престъпниците ползват закона, за да се скрият от закона...

Сега научаваме, че Митрополит Николай, мамин златен, поднася на Патриарха покаянието на Митрополитите. Същата, съвсем същата логика и философия. Бойко инкорпорира обществото, без да търси при това никаква обратна връзка, никаква допълнителна санкция освен тая, че е „спечелил едни избори” веднъж-дваж... Ами той и Адолф Хитлер е дошъл на власт в Германия чрез демократични избори първоначално! А Митрополит Николай, маргинализирал Църквата, събрал я в себе си, за да я обезличи, маргинализира сега и самия Синод, поема „духовното лидерство”. Ама, чакайте! Не ли Църквата е рекла „Достоин” и без това „Достоин” той не би бил даже йеромонах, камоли да се прави сега на Христос? И не ли Църквата с всяка Света Литургия му преподтвърждава, актуализира свещеническото достойнство с „Амин” на приношенията му? Не, не и в перцепцията на религиозния фашизъм, който е огледален на политическия в някои отношения... А бе тия двамата що не вземат да се оженят и да емигрират в Аржентина?? Там ще ги оценят, а може и да ги възпеят като Евита и Хуан Перон...

Белград, 23. 01. 2012 г.

Досиетата – Опит за анализ I (Агент Ангелов и Докторесата)

2012-01-23T15:57:00.003+02:00

Та, какво казвате, че сте очаквали?

От него и от хората около него да предприемат една последователна критика на етнофилетизма в богословските му разклонения и социално-политическите му проявления? От кого? От човека, който е изпращан от ДС на Атон по църковна линия да защитава всячески интересите на Българската Православна Църква в качеството й на национална църква? Есте ли ви нормални?!

Всеки реванш срещу съседните Поместни Църкви в неформално ръководения от него сайт се преживяваше като победа. Помните ли? Когато Йерусалимската Патриаршия удари през ръцете Румънската Патриаршия относно един храм в Йерусалим, те възкликнаха – „Има Бог! Върнаха им го!!”, радостни, че на румънците е отмъстено, задето отнеха българския храм в Букурещ. Когато сръбските спецчасти спряха шестнадесет автобуса български екстремни националисти, тръгнали към Босилеград да се „покланят” пред паметника на Левски, те пак писаха – „Това ли е Сърбия, която ще влиза в ЕС?”, а за никого не е тайна, че от Димитровград до Ниш се шири българизъм под една или друга форма, следователно шестнадесет автобуса с атакисти, тръгнали да веят български знамена насред сръбски град, никоя нормална държава, загрижена за териториалната си цялост и етническия мир, особено толкова крехък, колкото е в Сърбия, не би допуснала.

Та какво казвате, че сте очаквали? На какво сте се надявали?? На едно последователно излагане принципите на религиозната свобода като превенция срещу нов тоталитаризъм и лечение на травми и незаглъхнала носталгия в обществото по „старата власт” ли?

Дали је вашу главу на шеју или како је обично код вама - у гузу??

Нали не сте забравили, че закона за задължителна регистрация на всяко религиозно вероизповедание в страната по негово баш време на директорстване в Дирекция по Вероизповеданията влезе? Били ли сте на семинарите, организирани от неговия „анти-секти център”, чели ли сте анализите на специалистите му? Знаете ли по какво се различава в платформата си и програмата си на работа той от тоя на Пулиева?? По методите. Целта е една и съща – защита на обществото от „опасни” (ерго – неконтролирани от държавата) свободни религиозни общности. Тя искаше брутални рестрикции, несъгласувани с никоя модерна приемлива обществена философия, само на базата на православен зилотизъм осъществявани, а той искаше да се употребява европейското законодателство рестриктивно и аргументът му, задето е защитил ХЦ „Прелом” от името на Дирекцията, която тогава ръководеше, срещу атаките на Пулиева, беше само и единствено – "регистрирани са" - "Проф. Иван Желев: Образователните институции стават цел и съцел на сектантска дейност". Тя искаше да се изхвърлят почти всички - Нелегални секти действат под прикритието на фондации, той искаше да се диференцира – без обществено опасните. Кои са обществено безопасните? Които се съгласяват на държавен контрол… Аз исках просто да бъде свободата пълна – както тяхната, така и нашата да критикуваме, защото и конфронтацията е част от диалога, тя може да бъде не по-малко градивна. И немалко агресивната, но умна полемика на дяк. Андрей Кураев в книгата му "Писмо до протестантите за Православието" беше за мен една от причините да стана от протестант православен... Но какво съм искал аз, че даже ми се е и привиждало „на смени” ту в единия, ту в другата, си е мой проблем. Тя е революционерка в областта, той – еволюционист. Целта и на двамата е държавен суверенитет, който в ченгеджийския (и на двамата) прочит изисква форма на по-мек или по-твърд (според визията) държавен тоталитет. Да и конфронтацията е част от диалога, да, държавният тоталитет обаче е краят му, два пъти да...

А чухте ли какво каза разузнавачът в студиото на БТВ - "Изповедта на един свещеник"?? За какво се извини? Извини се, затова че, не са могли службите да убедят Правителството да не се отварят досиетата на Архиереите. Чие желание е било това?? По програма на Комисията по досиетата, съгласувана с ДАНС (приемника на ДС) и БПЦ, която това решение доста касае? Нейна планирана от години работа – тази година на Външно Министерство, догодина на Вътрешно, по-догодина на училищните инспекторати, сега на БПЦ?? Не, решение и настояване на Правителството на Република България. Там се е решавало дали да го бъде това точно сега или да не го бъде. Бате Бойко, ти си фашист, батка, по-страшен и от Сидеров, освен че си простак и умствен плебей! (нонсенс).

Изводът? Победи едната ченгеджийска визия (екстремистката, радикалната) срещу другата – проевропейската, гримирано-демократска...

Белград, 23. 01. 2012 г.

Досиетата на Архиереите - Рекапитулация с цветя за Татяна Дончева

2012-01-22T23:16:00.000+02:00

Ето, оказа накрая, че проблемът с досиетата, въобще с типа сътрудничество между Църква и държава в България е богословски, никакъв друг, проблемът на Църквата в допира й с обществото, според както и Църква, и държава гледат на обществото изобщо, проблемът, водещ всички тия трусове за църковното съзнание, заплашващи да се превърнат в катастрофа, е съвсем богословски, да. Но няма желаещи да го обмислят в неговия същински план...

Съвсем естествено, че БПЦ като „Българска национална православна църква” ще е част от националната сигурност. До това опряха накрая като възглед всички. За Велислава Дърева, гостувала в студио на БНТ, това е един културно-исторически институт, гарант и стожер на достойнство на нацията, даващ й и исторически континюитет, и обещаващ бъдеще, за майора от ДС Котов пък, вербувал мнозина сред Архиереите, в интервю за БТВ – средство за отпор на протестантската инвазия... Освен за сините момчета, за тях нищо не е естествено, те пак не са в час с логиката, причините и евентуалния край на това, което се случва, защото са заети да ни "покайват"...

Идеите, както виждаме значи, освен че имат последствия, имат и своя генезис. Напротив даже, няма какво да се скандализирате, това, според атеиста Котов и другия разузнавач в студиото на БТВ, е съвсем легитимна част от отношенията църква-държава в "името на общонационални интереси и каузи", в които, според разузнавача, било спазено приличието – по заповед те не пристъпвали „към Патриарха”. Всичко се оказа „съвсем натамън”, освен за Татяна Дончева. Тя поиска да знае каква е тази логика, каква е тази концепция за държавност, която не се свени да посегне и на нещо толкова интимно като религиозната вяра, за да го употреби за целите си. Отговорът ли, който ни Котов, ни присъстващия в студиото разузнавач можаха да дадат – тоталитарният тип държавност е това. По съвсем същата логика и днес ченгетата настояват да ползват БПЦ, за да реморализират обществото, за да обединят народа чрез православието „срещу всички”, които косвено или пряко, умишлено или неумишлено по някакъв начин се струват на ченгетата заплаха за митологемата нация, на която десетилетия вече неотстъпно служат и в името на която сътрудничат с БПЦ...

Опит аз с ченгета голям нямам. Малък е и беше свързан с възможността да ям бой. Бой обаче не ядох, голямата ми уста, същата, която щеше да ме докара до боя, ме спаси... Моето ченге накрая ме попита: „Защо ми се струва, че си толерантен към римо-католици и протестанти?”, „Защото те са нашите естествени съюзници, а не мюсюлманите, в това което искаме...” Тогава ми се стори, че съм бил изчерпателен, че моето ченге ме разбра, сега ми е обаче ясно, след като внимателно слушах Котов, защо в очите му не се появи на моето тогава никаква искра на съгласие, макар да кимна с глава. Целите са различни просто. Целта им не е и никога не е била рехристиянизация на България в нейния автентично-религиозен смисъл, ами „опазването на България” като етно-културен феномен. На каква цена? С цената и на вярата, с цената на всичко. Те ще убият и сами ще умрат, всичко ще продадат и ще купят. Защо? За да я има България като държава на българите. Всеки тоталитаризъм расте върху фиксация. И всеки тоталитаризъм в хитростта си се прецаква, а заедно със себе си и обществото, което е обсебил... Тяхната фиксация е тази, затова и не ми се мисли какво ще се случи, когато при всички планове и сметки, които са си направили в геополитически и вътрешен план, демографията ги опровергае, когато фактът стане ясен, че България е вече държава на циганите...

Къде ли ще е "нашето Косово”... Боже, дано не е Пирин!

Белград, 22. 01. 2012 г.

Сините "стратези" (по повод досиетата)

2012-01-22T17:50:00.001+02:00

Ако не броим книгата „Фашизмът” на Президента Желю Желев, в която по прост, но феноменално точно ясен начин бе показано чрез политико-философски анализ, че комунизъм и нацизъм са два вида фашизъм – единият класов, другият расов, последователността на Иван Костов в раздържавяването на икономиката, американизирането на социално-икономическия ни и политически модел и тази на Волен Сидеров, който представи една социална програма в синьо-кафеви тонове, радикализира се в дясното, синята идея в България нищо не роди като обществена алтернатива. Всички останали "син"-ковци ни агресираха, снимайки се в бели костюми до скъпи рояли и дрънкаха за дадаизъм, образно казано...

След като ни една градивна обществена идея не генерираха, неразбирайки световните тенденции в дясното мислене, нито философските му предпоставки, нито историческия му генезис, нито пътищата за неговото бъдеще, те само папагалстваха и известно време воюваха с... чалгата. Taка Дачков медийно се "сби" със Слави Трифонов, ако си спомняте – той го плюеше, Трифонов го подиграваше... Бяха решили, че пътят към „триумфа на дясното” у нас минава през победата на градската над селската култура. Битката с чалгата я изгубиха, щото всички слушаме чалга, няма какво да се лъжем, нали? Ние не пием като културна поза, чашата не е медиатор на мислите, докато обсъждаме дадаизма и кубизма, ние пием, заради самото пиене и пъхаме пари в тромпетите (когато имаме), ако сме доволни от начина, по който музиката прокарва пиенето – „Свирајте ми Јесен стиже, дунјо моја, ал' полако, да н’би која реч пормакла...”. Аз например, конкретно, когато се влюбя за известно време в някоя нова песен, я слушам и меря с шише вино в ръка. Пускам я реден брой пъти съобразно количеството алкохол... Ако се заслушам в песента и забравя за виното, пускам я отначало, защото вино без песен не ми се допива. Забравя ли за песента пък и се концентрирам във виното, също пускам песента отначало, за да вкуся отново и отново (с виното) всяка пропусната дума... Да-а. Мамо, мамо, май съм пияница!

И като не се справиха с превъзпитанието ни в култура, сините момци решиха да се опитват да ни покаят, преобразявайки ни нравствено. Понеже те са многопластови личности от горе до долу – културата им фина, нравствеността им дълбока, същностна, краката им не миришат, салам с чесън не ядат, затова и пърдят „на теменужки”... само главата им празна, затова и опитват пътя към нас „през всеки свой пласт”, вярвайки, че до един са достатъчно „разтърсващи” в дълбината и широтата си... „Как!?”, викат сега те - „Не се покайвате!?”, „За какво да се покайваме? - питат Митрополитите или поне тези от тях, който не се правят „на луди” като Йоаникий, дето нищичко не знаел за псевдонима си - Такива ни бяха убежденията тогава!”. Те не разбират, че за мнозинството Митрополити сътрудничеството с новата власт е било начин да се покажат „прогресивни”, с обществено-полезни убеждения, модерни, че и самите Митрополити, малко или много, като всеки от нас, са били подложени на настъпателна, тотална индоктринация в комунистическата идеология... И повече даже – това, което Митрополитите са направили тогава е по своя характер същото, което те, сините нодоносени умствено в „синьото” момчета, правят сега в интелектуално снобеещите си компании с чаша „Курвоазие” в ръка – „Дада?”, „Да, да”, „Моне?”, „М-мда, не”, „Булгаков?”, „О-о, я (вундабаа)!”, „Христос?”, „По Булгаков, по Ренан или по Дюре?”, а същевременно не знаят каква е разликата между една трета и девет десети. Ха-ха!

Сините момчета днес са се вкопчили в БПЦ, имат си даже свой фаворит за наследник на Патриарх Максим. Той е изведен според техния „идеологически континюитет”. Духовно чедо на смелия Епископ Партений. Антикомунист бил Партений, разпознавал в червената власт богоборство. Нека аз им кажа обаче нещо за идейната линия на клерикалния български антикомунизъм още от времето на Митрополит Методий Кусев. Този антикомунизъм не е изобщо в някаква социално-политическа традиция истински. Той е реакционен, носталгично-монархистки и се заражда в идейната среда на прото-фашизмa за времето на Кусев, има следи у него и от социален дарвинизъм. Той не е състоятелен да породи ни модерен социален етос, адекватен на новите реалности, няма досег дори с православния светоглед, както виждаме и у Ловчански Митрополит Гавриил, за когото никакъв проблем не е да подкрепя безрезервно Николаевата концепция за религиозно образование в училищата, понеже е първо националист и едва сетне всичко останало, включително епископ... В такова „дясно” ли те разпознават своята дясност?? Тъжно, много тъжно, щото това значи, че тяхната дясност никога не надрасана пубертетския си антикомунизъм, заради такава дясност и аз, макар и десен, винаги гласувам за БСП. Не помня, когато съм ходил на избори, да съм пускал бюлетина, която не е с червен цвят. Между „десен дадаизъм” и синьо-кафяв неофашизъм избирам модерния социализъм.

Затова и Дърева в предаването на Горан Благоев по БНТ вчера звучеше най-разумно в аргументацията си. Тя нямаше претенции философски да артикулира като тях (че даже най-почтително и внимателно ги слушаше, когато се упражняваха те във философстване), просто им сочеше реалността, доста смирено при това, макар и Михайлов да се изживяваше върху й като „психолог”. А пък реалността е, че в БПЦ, която тия искат да демитологизират и разинституционализират, за да я напълнят със собствените си неизяснени и за самите тях социално-философски идеи и концепции, мнозинството от хората виждат последна крепост на Българската държавност. Факт. Те не са анализирали нито ситуацията сега, нито са наясно какво точно казват на обществото с въззванията си, нито пък какво от него очакват като реакция... Тръба, издаваща неясен сигнал. Кой би я последвал??

Белград, 22. 01. 2012 г.

Раздерете ми дрехата!! Кая се!!!

2012-01-22T14:45:00.001+02:00

Днес открих в шкафчето забравена половин тубичка с много приятна сръбска майонеза. Изсмуках я до капка, светна ми пред очите, дойде ми сърце на място и това доведе до огромно вътрешно просветление. Искам да се извиня на всички хора, вкупом и поотделно! На всеки, който се чувства засегнат: Извинявам се!

Първо се извинявам на Руси Ст. Русев. Започвам с него, защото за него съм най-сериозно обезпокоен. Общи познати твърдят, че е изчезнал, даже телефона не вдигал (не съм и подозирал, че Руси има телефон впрочем). Руси, прости ми и се покажи, за да бъдем аз и твоите приятели спокойни, че не си минал в нелегалност или не дай, Боже – си се обесил. Не се страхувай от масоните, пред които те съблякох по бели гащи, разконспирирах те като централен църковен антимасон. Юдо-масоните не са това, което бяха! Те вече са симпатични господа с дебели и средно дебели портфейли, не пият кръв на християнски младенци, също както и римо-католиците не обуват света в испански обувки.

Нищо! Нищо от това, което беше, не е същото…

Ето, пневматологизира се и се харизматизира даже Капитан Георги Пенчев от храмовото Настоятелство при хр. „Свети Княз Борис-Михаил” във Варна. Четем с един приятел творчеството му, което нарича енорийски бюлетини и му се радваме: „Бог да ни е на помощ!” възкликва в края на всеки от тях чичо Гошо и същевременно кани хората да се кръстят „от вода и дух” в енорийския храм. Зорлем го шмеманизирахме май тоя!

За последните два месеца в тази празна стая наприказвах всичко, което ми дойде на устата по всеки адрес. Митрополит Николай първо беше масонска креатура в Църквата, после стана тъмно-червен Митрополит (то не, че се изключват двете неща де). Негово Светейшество (Патриарх Максим, не папата, на папата подобава да работи с МИ 5, МОСАД и ЦРУ) първо беше агент на ДС, после мина към КГБ, а Горан Благоев май е на път да го върне пак в ДС Дали ще се окажат прави американските ми приятели, че е бил полковник??... Moже и да има нещо вярно, след като офицер от ДС, както ни чете от досието на Неврокопския Митрополит Благоев, препоръчвал Натанаил за църковна кариера и пред началството си подчертавал в препоръката-доклад, че Патриархът "не възразил", "нямал нищо против", "видимо одобрил"... Аз спирам да разсъждавам по темата, ще почакaм да видя какъв е наяве, което ще се случи, ако не клекне пред натиска на сините момчета, заплашили да извадят (изнамерят следите) и на неговото досие и не посочи за свой приемник фаворита на Калин Янакиев – Митрополит Гавриил...

Иван Желев беше за мене амбициозен дъртак, постепенно се преобрази във Велик богослов-новозаветник, за да си стане пак хитър дъртак, заедно с Митрополита си Натанаил, с който в шпионски тандем не само са излъгали гърците, че са „вечни приятели на гръцкия народ”, ами май са ги и запалили хубаво и с едни пари след "демократичните промени" в България... А всичко било толкова просто! Иван Желев, както разбрахме от предаването „Вяра и общество”, още от млад шпионин обичал да е обиколен с момичета. Преди години с полуголи младички и красиви западни танцьорки, както докладва Митрополит Калиник за него и за Митрополит Дометиан на ДС, а сега, когато работата му намаля, остаря и поомекна, е снижил стандарта - повишил възрастовата граница и кило...метража им... Косьо, Косьо-о... Май си антураж...

И хората се побъркаха. Не знаят вече в какво ще ги обвиня. Отварям официалния сайт, а там русенци около м. Антоний успокояват чрез него развълнувания файтон евхаристийни богослови из България с репортаж от хр. „Свети Николай” в Русе. „Ето, - казват ни даже в снимки - хората продължават да се причастяват по време на Литургията, нищо че не е о. Стефан вече председател на Настоятелството!” и за десерт – статия от Шмеман...

Изводът ли? Псуване му е майката на всичко! И все пак се извинявам!...

Руси, Руси!! Върни се в белия свят, моля те!! Няма вече тъй да правя, честна дума! То и без друго повече за тебе не зная от това, което написах!!

Белград, 22. 01. 2012 г.

Като меле на циганска сватба (по повод досиетата)

2012-01-21T20:16:00.003+02:00

Нищо против Негово Светейшество Папата нямам, искам още от самото начало да заявя, но все пак ще кажа и още, че той лошо ги научи нашите български сини момчета... Покойният Йоан-Павел II поднесе публично разкаяние от името на институцията си към целия свят за всички исторически злини, които светът е претърпял от нея. Това беше много мило, ако оставим настрана факта, че с него показа, че все още Римският Папа гледа на себе си като „пастир на целия свят”, при това не само териториално, но и в исторически план, времево, понеже искащият прошка с този акт заявява, че желае да продължи общението, за разлика от нежелаещия Юда Искариотски, който май от чиста гордост се обеси. И все пак беше мило. Аз пък се извинявам от името на цар Калоян на Рим, ако това нещо значи за него, ако се чувства обиден, че изпратените славни рицари са били посрамени в претенцията да са непобедими от пет дузини кумански селянина с... дълги куки и най-прости ножове...

След като се разбрахме с папата, когото наричам "Негово Светейшество" от най-елементарно приличие, което ние като православни пък изискваме от протестантите, както когато настояваме да се обръщат към конкретен наш свещеник наричайки го "отец", нека се разберем за нещо със сините български момчета.

Те, сочейки примера на папата, изискват, настояват, Владиците на БПЦ да поднесат същото разкаяние от позицията си на Владици, задето са сътрудничили с комунистическата власт. В един такъв акт на публично разкаяние съзират пречистване чрез колективно покаяние за цялото общество... Ама за това мисля, че вече се разбрахме – ако ще се кае някой за примиренчество с богоборната власт, трябва да се покаем всички – и Владици, чието сътрудничество често се е изразявало в обикновена формалност, макар и не винаги, и ние, които сме продължавали в Литургията да се молим за тази власт, "освещавайки я", и нецърковните хора, които по най-различни начини са подтвърждавали правата в обществото на тази власт, съгласявайки се и подпомагайки тоталитарните й методи и цели. Те обаче казват, че като предводители, като инкорпориращи в себе си общността, Владиците трябва да поднесат „от името на всички” покаянието лично. От името на кои всички?? На цялото общество ли?? Те отдавна, вече почти 1000 г., по никакъв начин не инкорпорират реално обществото, а само пожелателно, литургически. Обществото е секуларистично, обществото е пълно с протестанти, мюсюлмани, обществото е и пълно с носталгисти по старата власт. Как те „да покаят” чрез себе си това общество?

Остава значи Църквата в Светотайнствените си и литургични граници, от чието име те трябва да поднесат покаянието. Църквата да се покае пред обществото, затова че е позволила да бъде използвана като инструмент за неговото инквизиране, да възвести истината за нещата, пък ако ще и обществото да я разбира по този начин. Това е богословската логика на „колективното покаяние” в случая, да. И тук сините момчета подскачат: „Не! Църквата е невинна! Църквата е жертва! Тя е Света!” Защо? Защото „имат план” с Църквата. Да проширят чрез нея „добрата си социална идеология” срещу лошата такава на тъмночервените.

Добре сега, чакайте малко!

Кого инкорпирират Владиците в служението си – обществото не, вече се съгласихме с това, не ли именно Църквата като Народ Божий? Следователно покаянието на Владиците е и покаяние на цялата Църква. Тук не става въпрос за лични владишки грехове просто, нали? Тук става въпрос за цялостно отношение на Църквата спрямо властта на богоборците – от Владиката до клисарката, която не е продавала Библия, защото е забранено, ами само свещи и кандила, че и до мирянката, работеща в публично учреждение, която под една или друга форма е утвърждавала претенциите на тоталитарната власт към обществото в работата си, черкуващата се учителка, която е индоктринирала децата в марксизъм-ленинизъм и така до всеки християнин, който се е срамувал публично да поздрави с „Христос Воскресе” на Великден или да се прекръсти при погребение, да каже: „Бог да го прости” вместо: „Лека му пръст” или „Мир на праха му”. Конформизмът с богоборната власт не е само владишки грях, подчертайте си го най-сетне, в нашата реалност това беше примирение с нея на Цялата Църква.

Ха, така! Изяснихме ли го това?

Хайде сега да помислим кой трябва да понесе лично, инкорпорирайки всички, колективното покаяние. Да понесе именно, а не да го поднесе, щото и Христос понесе Кръста, а не го „поднесе” – умилостивявайки някого – ни Бог-Отец, щото Бог не е отмъстителен кръволок, Който иска някому да излее гнева Си, ни на дявола, щото Бог не му дължи нищо на дявола, ни за да впечатлява хората – Христос понесе, а не поднесе Кръста.

Кой трябва да понесе покаянието, но не в папско-театрален, а в библейски смисъл?

Аз мисля, че трябва да е този, който в лично-харизматичен план е готов да се уподоби на Христа.

В Стария Завет, където най-често и даже преимуществено срещаме феномена „колективно покаяние”, за личните си грехове царят страдаше лично, понякога теглеше последствия и целият народ, което беше избор на народа предварителен да се солидаризира с царската власт във всичко, както четем в предупрежденията на прор. Самуил във времето, когато израилтяните „пожелаха цар”. За всеобща развала обаче в цялото общество, покаяние и личностно страдание носеше не друг, ами Пророкът. Даниил каза Богу: „Ние съгрешихме пред Тебе всички”, макар сам Даниил да не бе сторил ни един грях на отстъпничество от Божиите Заповеди. Йезекиил яде хляб, омесен с говежди лайна, много дни от името на Израил, предупреждавайки картинно какво ще последва от отстъпничеството на народа. Пророкът постеше, ядеше лайна, разкъсваше дрехите си и ги сменяше с дреха от необработена козя вълна, не свещеникът, не царят, специална забрана в Закона на Моисей имаше да се разкъсват в знак на скръб свещенически одежди. И при благодат Божия и народът, и царят, и свещенството разпознаваше в това покаяние себе си.

Ние нямаме пророци, сините момчета, които се изживяват днес като пророци и са решили „да покайват цял Синод” не са пророци, ами визионери. И истината за владишкото агентурно минало заради това е на път да се превърне в катастрофа за Църквата, защото отникъде не идва здрава реакция, a всичко започва да прилича по-скоро на "меле на циганска сватба", в която всяка глутница дърпа трупа на БПЦ към себе си...

Белград, 21. 01. 2012 г.

Неврокопският танцов ансамбъл (или как Пирин отмъсти за Егея)

2012-01-21T16:40:00.001+02:00

Той оврещя орталъка, помните ли? Рече: „Как тъй, ама моля ви се, туй е недопустимо!! То ще е краят на Църквата!” И изведнъж заговори за „органите на дявола”, с които Господин Дяволът нападал Гърция чрез ареста на Стареца Ефрем и България, чрез настояването на Комисията по досиетата да отвори и неговото досие, че всичко туй е май масонска работа против цялото православие. Да-а, масоните не спят, те по цял ден обикалят нагоре-надолу и ви „взимат мерките” за ковчег с един отвес в гащите, както вече писахме. И както се караха с Митрополит Николай, изведнъж се съгласиха „в Светия Дух”, щото, ако не знаете, Духът на Бога слиза само и задължително в Архиерейски сбирки. Те и двамата писаха на гърците, ако си спомняте. Той написа: „Дяволът всички ни подгони!”, а Николай написа, да не остане по-назад: „Аз пък съм готов да ме подгони и мен с „органите си”!” Голямо писане на писма беше, взимане на непоискани становища, то беше голям цирк...

А легендата за него гласи, че бил „лош, много, много лош”, същият „като останалите”, обаче катастрофирал с автомобил и попаднал в ръцете на гръцки доктори, които „нежно му помогнали да мине към светлата страна”. И той „преминал в светлината”, от Български Митрополит, по подразбиране лоялен на Комунистическата Власт и Партия, станал „благ по гръцки дядка с шапка”, дето има в шапката бонбони, с които черпи дечица, а не патрони, пък в ръкавите цианкалий „за всеки случай” и „на всеки километър”. Обаче като всяка легенда-приказка, каквито разказват на Косьо Спиров вечерно време в семейното ложе, за да се въ...лнува и тази излезе не съвсем тъй. Щото, когато циркът свърши, Българската комисия отвори досиетата, се оказа, че е бил с един крак от светлата, с друг в тъмната страна...

Прощавайте, ама не ми е жал за гърците. Имали бол пари, давали. И aз съм бил всякога на този принцип, макар капка македонска кръв да нямам, затова и сигурно се чувствам македонец. Освен това случаят може да се тълкува и като обезщетение за македонците по Пирин, заради делата на Павлос Мегалос в Егейска Македония. Друго ми е интересно сега. Кой сред нашите пръв ще докопа овакантената титала „Топ-гъркофил”, вестящ ни „волята на Фенер”?

Белград, 21. 01. 2012 г.

Приятели, моля ви, не бъдете жестоки с Нея! (пак по повод досиетата)

2012-01-21T15:15:00.001+02:00

Цял живот той страдаше от липса на разбиране, разбра го само един човек и то... погрешно...

Какъв хубав стар виц нали?...

* * *

Да повторим, та да не останем неразбрани. Във визията за социален етос ниe като православни живеем още във времето на Император Теодосий. Тази визия се разгръща в Литургиите на св. Йоан Златоуст и на св. Василий Велики в своя космологичен аспект – “принасянето на тази служба за Богородица, светиите, Апостолите и мъчениците”, молитвата за „православния християнски народ, християнския цар и христолюбивото войнство”, за всички, които „плават, пътуват, боледуват”, за упокоените в Господа наши „православни отци и братя”, за „всеки град и страна”, за всички православни поместни църкви, за „благоразтворение на въздуха и изобилие на земните полодове”... Ектения след ектения, в която Литургията обзема целия осезаем свят, за да се разпростре и до ангелските чинове, обхващайки минало, настояще и бъдеще във вярност към предназначението на Адам и Ева да свещенодействат, водейки целия свой, даден им под Бога, свят в Евхаристия, в която той да се разпознае като теантропично тяло, тяло на Богочовека – освещение на света, превръщането му в Църква... Какво изисква тази визия от епископа – да преподава вярно словото на истината. А какво от християнския владетел – да е верен на догматите и каноните, да бъде защитник на православната вяра и в обществото, и пред угрозата на окръжаващите осветената държава, превърната в Църква, отобразена в Литургията, езичници, еретици...

Обаче Империята се разпада и литургичният възглед се стеснява. Това се вижда и от промяната в ектенията – молитвата за „православния християнски народ” се обръща в молитва за „православния български, сръбски, руски народ”, за „християнския цар” в моление за „правителството, управляващия синклит”. От това следва и преобразуване в социалния етос, който от Литургията извира и който у нея намира основание. Литургическият социален етос се повързва за нацията и това е краят на космологичния възглед, какъвто е разбиран и преживяван у авторите на Литургията. Проблемът е и че нацията, за разлика от Империята на християните, е възникнала в отговор на съвсем други очаквания, на други социални търсения, нейните интереси, нейният социален етос вътре в себе си и в досег с другостта се дефинират другояче и тук е разломът между Православието и света днес, защото ако в началото на християнската държавност претенцията е била от Евангелието към християнския владетел, сега се случва често съвсем обратното – владетелят поставя ултимативни изисквания към Църквата за начина, по който тя самата „ще живее евангелски”, понеже не Евангелието конституира държавността, а съвсем други социални и философски закони, които и имат друга цел от тази „да превърнат света в Църква”.

Сътрудничеството на клириците на БПЦ с органите на политическия режим за времето на комунизма не може да се разглежда в автентично православния смисъл на „грях срещу обществото”, поради простата причина, че Църква и конкретно общество отдавна са станали две недокосващи се една друга реалности, освен на ниво някоя социална утопия, като етнофилетизма, която Църквата за време прихваща. Прилагане на евангелски съд и древни канони в случая е направомерно, защото това е опит да се приложат за отношения и дела в свят, в който властват и определят съвсем други етически императиви и принципи, а самата Църква отдавна се е отказала да ги променя.

Изгубило градивния допир с политическите и социални реалности не даже и от времето на турското нашествие, а още с компромиса на Византийската Империя да сподели доминацията на Императора си (Василевс и Пантократор) в православния свят с новите славянски държави, задържайки „на тънък конец” първенството му с крехки политически връзки като кръстничеството от негова страна на Св. Княз Борис-Михаил например, православието постепенно се превръща в социално-обществен план в реликва – нещо, преживяло смъртта си. То съхранява, ревниво пазейки я в литургични форми, една космология, един възглед за свят, който отдавна не съществува. Институциите на Църквата в реалното, конкретно общество обаче продължават да съществуват и институционалното представителство на Църквата продължава да функционира наравно с обществените институти на новия свят. Няма обаче вече църковен етос, който да е състоятелен, поради актуалността си спрямо новите реалности, да отправя нравствени императиви към обществото като такова, извън пиетистичните и моралистическите, които дълбинно да досягат обществената философия. В този смисъл и обратната претенция от страна на обществото към Църковните водачи рядко е нравствено легитимна.

Това, че днес някои настояват, изискват „колективно покаяние” от БПЦ в лицето на нейните водачи, затова, че за времето на комунизма в обществото не са отстоявали евангелски ценности, след като от столетия такива не са разработвани, касаещи обществото в неговата днешна социална визия и философия, е жестоко. То е като да накaзваш човек без нозе, задето не умее да плува... И аз няма да спестя тази констатация даже на приятелите си, защото какъв приятел ще съм им, ако не им кажа, че вършат нещо жестоко?!?

Белград, 21. 01. 2012 г.

Време да се молим (Ја волим своју земљу!)

2012-01-20T17:33:00.002+02:00

С отварянето на досиетата за принадлежност към бившата Държавна сигурност на висшия клир на БПЦ политическите приятели на Митрополит Николай изгърмяха, тъй да се каже пукнаха и последния му патрон, с който той можеше да впечатли Църквата, представяйки се за „най-приемливия лидер”.

Този държавнически ход беше повече от глупав впрочем, съобразно интересите на православната общност в България, защото няма никакво касателство към каноническата страна на въпроса и църковно-нравствената, така както беше „разрешен”. Ако някой е искал да освободи Църквата от несвойствени за нея елементи, трябваше поне да опита да поиска същото разсекретяване за принадлежност на български висши клирици към структурите им и от КГБ, и от гръцкото разузнаване, и от ЦРУ и ако не го получи, да не предприема тукашно. С разсекретяването на ДС-досиетата Църквата не се освободи морално от „агентите, сътрудниците и доносниците” в раса и митри, а това беше акт, целящ вътрешно-църковно прегрупиране и саморазправа, но то е друга тема. Щастлив съм от ефекта, Николай няма вече ни един аргумент. Той го гръмна прибързано, защото е луд – надигащата се вътрешно синодална опозиция го вбеси, затова и я „сложи по местата”. Можеше да почака до (Не дай, Боже!) предстоящия недалеко избор на нов Патриарх, та след някой по-старичък от поравно очернените да Патриаршества, както зли езици твърдят, че се е заканвал още като семинарист. Но той не почака, защото е луд... Слава, Тебе, Боже наш, за „духа на лъжа”, който му изпрати, а нам даде благодатно време да изясним въпроса!

* * *

Той не е Владика, макар изповядващите се при него студенти да казват, че "владишката корона му е поставена от Бога лично на сърцето", без и следа от насмешка, нито е преподавател, обикновен йеромонах е, но събира често около себе си студентите и им говори...

- Не се лъжете, вие ще сте скоро свещеници, вероучители, затова не се лъжете. Повечето наши Владици мразят да работят. Те се занимават с великолепието на дворовете си или от сутрин до вечер гледат телевизия, за да чуят „кой какво за тях казва”. Обичат да работят малцина като Ириней Булович и Профирий...

Същата картина, нали? Един-двама, трима активни, действени, лидерстващи в работенето, макар неформално, а мнозинството инертни, често безотговорни. Къде е разликата? Разликата е, че там активните са посветени във вярата и богословието християни, а най-активният сред нашите е неук до ужас, самоук по-точно и се е обиколил с такива. Неукият човек е фанатик, това, което е достигнал, той от гордост превръща в мерило за всичко, неукият човек никога не е истински в континюитета на никоя традиция. Тези там са наследници на св. еп. Николай Велимирович, на преп. Иустин Челински, ревностни християни и заедно с това отворени за другостта. А нашият се е "учил" по пейките край „Света Неделя” в беседи със софийския църковен ъндърграунд.

Изскочилият незнайно как и от къде Калин Янакиев в тази ситуация настоява, че за да започне духовно обновление в БПЦ и заедно с това в обществото, трябвало да минем през „разтърсващо, огнено покаяние” в... лицето на клириците си... Визионер, син визионер, накълвал се с книжки. Колективното покаяние, както го четем у прор. Даниил, никога не е по фарисейски – „един набеден за виновен да умре заради всички”, ами праведният Даниил се кае от името на съгрешилия народ: „Ние – казва Даниил Господу в молитва – съгрешихме”. Сръбската Църква побеждава днес във „войната за умовете на хората” в Сърбия, без да е минала през нищо подобно в контекста, в който го изискват Михайлов и Янакиев.

Мислите, че са малко работилите за Државна Безбедност в бивша Югославия Владици на СПЦ ли?... Едва ли го допускате?? Или го допускате?? О, може и да го вярвате, щото нали сте визионери – целия свят ще прекроите, заради визията си... като Янакиев. Не само не са малко, но и някои днес са уважавани в целия православен свят богослови. За Черногорски Митрополит Амфилохие, превеждан и в Русия, се говори това (подчертавам, че само се говори). Но и те днес, агенти, сътрудници, конформисти вероятно, могат да бъдат полезни за Църквата в служението й в Сръбското общество. Още повече, че е нямало и политическа сегрегация сред тях при избора на новия, след упокоението на Патриарх Павле, Предстоятел на Сръбската Православна Църква. Всеки от тях е можело да бъде избран. Защото Булович и Профирий искат не да предстоятелстват, а да работят, затова и не им е минавало през ум да „очернят събратята си чрез миналото”...

Ако попитате моя приятел Александър от Нови Сад защо те са благословени като Поместна Църква и с такива Владици, близък и с Булович, и с Профирий, но живеещ доста скромно, защото преживява близостта си като възможност да помага на тях, а не да се големее пред останалите с нея, Александър ще ви отговори простичко: „Народът се е молил за такива.” Ако попитате Янакиев защо между нас ги няма, той ще ви каже друго: „Защото не ги изчистихме другите, лошите навреме от Църковното Тяло, за да освободим терен за добрите”, а който е духовен, нека разпознае разликата, нека види, да изпита „кое е от Духа Господен”...

Аз обаче не съм духовен, затова само ще кажа: „Мрш у пичку си материну визионерима из свих политићких боје! Хоћу молити се! Ја волим своју Отађбину!”

Белград, 20. 01. 2012 г.

Калине, Калине... Ебал съм ти и четата, и момчетата!

2012-01-20T13:27:00.001+02:00

Без да е анализирал ситуацията нито в социално-политически, философски, нито в богословско-религиозен аспект, Калин Янакиев и той си обу на дядо си ботушите от Балканската война и заяви, че с още няколко „верни синове на Светата Църква” ще оправи ситуацията. Другите двама „верни сина” са Михаил Михайлов и вероятно Явор Дачков, с които той оправя работите от двадесет години насам. Имаме си значи трима – воевода, секретар и касиер. Трябва чета обаче за едно толкова амбициозно начинание. Четата си разпознаха в Двери бг., а ятак у Горан Благоев. И почнаха да се заканват.

Най-респектиращо се заканва от всички Воеводата Калин. Той обещавал, той се заклевал, че все някак щял да принуди Владиците да живеят скромно и прилично. Това е част от неговия възродителен план – освен да не вози Владиката джип или Линкълн, трябва да има и неделни училища във всяка енория, където вероучението да се преподава „с такт и гъвкаво”, както и самите Владици да спрат да четат Чифлянов (ако въобще нещо четат повечето), а да подмишат Карл Барт... С всички пунктове от „освободителния план” на Воевода Калин сега няма да се занимаваме, но и няма да пропуснем да кажем... Ебахти четата, извинявам се, уважаеми сестри и братя! На тази чета дядо й Иван Желев е в същия списък с тия, от които Калин, Михаил и Горан изискват покаяние, "огнено покаяние" при това. Дали по-добро от покаянието, което Желев ни поднесе с преводен текст от гръцки поет, след като се разбра, че не бил Желев, ами агент „Ангелов”? Именно агент е бил Желев на ДС, че май и двоен, не обикновен сътрудник, не просто доносник, подчертайте си го, за да ви стане ясно и защо беше Първа цигулка в Оркестъра около Синода дълго, преди да го изрита Митрополит Николай, т.е. тук става дума за разправа на нови със стари ченгета с две различни визии за бъдещето на страната, в които искат да употребят БПЦ. В превода си Желев обвини сърцераздирателно основно държавата... Такова покаяние ли очакват Янакиев и Михайлов?? Тази чета същата, когато научи, че дядо Иван е бил агент на ДС, при това не като „носещ в милицията” имената на гостуващи в манастир миряни калугер, а като изпълняващ много по-отговорни задачи в Ефория „Зограф”, се оля един след друг в защитата му, в която повтори до един аргументите на ония, с които Калин се кани да ги сбие, предвождайки ги, дето защитават с тях Владиците си...

А аз снощи сънувах пък дядо Григорий, Митрополит на Велико Търново. Да, бе! Не си правя майтап! Първо в някаква столова ядохме бон-филе, после седнахме пред завода „Болярка” на една пейка и се раздумахме. Много се смяхме, помня, той беше с лилав подрасник на тревистозелени цветчета... Отворих си сутринта очите, седнах пред компютъра, посетих сайт Двери бг. с чаша студено кафе (размесена с вода утайка от вчера), за да видя какво ново са измислили Калин и четата и попаднах на обяснение от Григорий за агентурното му минало...

Попаднах и на Йоаникиевото, разбира се! Чакайте, чакайте! Дядо Йоаникий е много интересен казус. Дядо Йоаникий рече, че никакъв Кириеливич не е бил, ами си е просто дядо Йоаникий. Аз му вярвам като на родната си майчица, щото наистина в Сливен през 2007 г. ми се представи като дядо Йоаникий, не е казвал Кириеливич или нещо такова. Той бил написал 15 книги - ония същите, дето ми ги подари, заедно с едни 1000 долара през Русия (няколко пъти) чрез Карагьозов, нищо, че заплатата му била 600 лв. (Ха, колкото и Желевата професорска - колеги!), както ми сподели. Но като разлистих първата, третата и последната книга (ненамирайки барем 300 лв. вътре бонус), се опитах да ги „забравя” във влака, ама Росица, тогавашна Ангелова, осуети плана. Поучавал народа си. Основно чрез сайта на презвитеря си Божидар Главев, щото онлайн в сайта на Главев посетителите дневно са в пъти повече от слушащите неделни Йоаникиеви проповеди в Храма. И всекиго познавал лично от пасомите си – как и няма да е тъй, като се броят на пръсти, то срамота би било да не ги познава!

Оставете го дядо си Йоаникий – Кириеливича, него има кой да го пази – поп Силвестър, дето се закани да съди държавата до дупка във facebook по този повод... Приятели ми копират изказванията му, не се чудете, аз вечер се смея с приятели, колкото са ми останали, знаете... Разочарованието на Силвестър е разбираемо. Той е „на ти” с литургическото богословие, също знаете, затова и е преживял голямо объркване, когато е разбрал, че в литургиите си е споменавал на Великия Вход дядо Йоаникий като Йоаникий, а сега някакви хора настояват, че е трябвало да казва Кириеливич. Ако са под въпрос на Силвестър литургиите, какво ще се случи с анатемите му!? Поп ли е той или комик?! Целият свят на Силвестър се тресе в момента, затова спрете да се смеете, зевзеци такива! Щото представяте ли си да се наложи Йоаникий да сдаде поста в полза на еп. Игнатий Карагьозов, а? Карагьозов от сърце мрази софиянци и тогава на прософийският интригант Силвестър и Сливен, и Ямбол, и Карнобат, че и Айтос ще му се стори тесен, а софиянци няма да си го приберат, щото си знаят, че като богослов и две пари не струва.

Дядо Ваньо... Познат ни като Григорий... Всички вплели в псевдонима някакво послание, някаква героична мелодика. Един козирува с: "Владислав!", друг с: "Кириеливич!", четвърти: "Симеонов!", а тоз... Ваньо!! Мамин златен и малечък!! Ей, стига подигравки! Допадна ми как го направи, как обясни. Каза си човекът всичко. Каква му е била задачата на доносник ли, която е трябвало да съвместява с калугерството? Да носи имената и данните на нощуващите в манастира миряни в милицията... Извинете, оскърбени ли се чувствате? Искам да ви попитам, вие по онова време къде си „доебавахте” с любовниците си? По тавански стаи, по мансарди на приятели, по плажа, по парковете... Защо? Защото рецепционистката в хотела искаше да види паспортите ви и на двамата, ако желаете да нощувате там – дали сте женени помежду си. А участвали ли сте в „другарски съд”? Махалата се събираше на другарски съд и обсъждаше нечии вътрешни семейни проблеми, грижеше се дали семейството живее „по комунистически” с идеалите и директивите на Партията... Какво по-различно е вършил Григорий от това, което всички сте вършили? Просто формалност за него, а за Партията рутинна проверка – кой отива да види манастира от туристически интерес, а кой, заради религиозна потребност да се докосне до монашеския живот, се е интересувала Партията. А администраторът на манастира е бил длъжен да я снабдява с тази информация, но това е много по-безобидно от „другарските съдилища”, в които вие разтерзавахте жертвите си, понеже много рядко от него нещо следваше за нощуващите в манастира, а колко инфаркта сте причинили пък вие е друга тема. Там, в манастира, комунистическата милиция търсеше да улови „новия Левски”, ако се появи, а не да репресира посетителите. Само че, Левски не се появи. Левски не беше и игуменът, заради което сега съдите игумените. Извинете, вие бяхте ли Левски?...

Тъжното днес е друго, то е, че Дядо Григорий се оправдава "по телефона" чрез Двери бг., защото сайтът е четен от всички, но не пропуска да повтори клишетата и фикс-идеите на Николай за "политически силна Църква", за да го умилостиви... Но ще му го простим, защото в този човек има много истински, добър смях...

Хайде да мислим и отсъждаме според делата сега, а? Защото историческа справедливост е невъзможна, както знаят и философа Херман Либе и преп. Максим Изповедник, според който „Началото се познава от края му”... И да даде Господ повече Григориевци, толкова искрени, че да можем да ги защитим от новата глутница кръвожадни кучета – едни искащи митрите им, други изискващи „покаянието им” в свой прочит... Защото те са нашите Владици и ако желаем да са малко по-добри от нас, трябва да бъдем снизходителни поне колкото към себе си, за да станат такива...

Белград, 20. 01. 2012 г.

Мили, тъпи, сини момчета...

2012-01-19T23:35:00.000+02:00

по повод "Сякаш се каят, сякаш прощаваме..."

Американските глупаци даже започнаха постепенно да осъзнават, че с бомби и изтощителни морално за себе си войни в сърцето на Европа отвориха пространство, унищожавайки Бивша Югославия, за една Неосоциалистическа Европейска Империя - ЕС. Не знам кога започнаха да го разбират. Дали когато преди години Германия и Франция избраха руския ядрен щит пред техния, или когато в центъра на Париж заизникваха огромни Православни Храмове? Или когато в самия Бял Дом, насред “непристъпната” им Капитолия, седна социалистът Барак Обама, а Майкъл Мур заговори високо за... „народна демокрация” с филмите си?

Сините български глупаци обаче не щат да осъзнаят, че не живеем вече в света на „отвореното общество” на Сорос със свободен пазар на стоки и идеи, че този свят, съвсем на прага си, за малко „не се случи изобщо”, ами в света на Бойко Борисов, Владимир Путин и ЕС като глобална неосоциалистическа структура с планово стопанство, с общи военни сили, както видяхме в Либия и официална идеология, която по различните географски и културни ширини на Европа лавира. И сините глупаци днес са се събрали, защото им се е привидял някакъв трус, някакъв нечуван катаклизъм, предизвикан в общественото и църковно съзнание от отварянето на досиетата и „новината”, че почти целия висш клир на БПЦ е принадлежал към ДС под една или друга форма. И сега, един през друг, крещят за „катарзис и огнено покаяние” в техен си прочит.

От какво да се покайват Владиците обаче? От нещо, за което обществото отдавна (изключвайки сините глупаци, които остаряха, но не поумняха) не ги съди ли, а даже може и да романтизира сега фактите?! Българското общество беше склонно да съди за такова нещо в началото на 90-те години на миналия век, защото първоначалният ефект на свободата бе по-силен от пиянство и резултатът от съденето би бил като „след маймуни, пуснати в стъкларница”, съкрушителен за най-старата институция в държавата ни – БПЦ. Този съд никой не го позволи, защото ченгетата си имаха план с БПЦ. Част от този план е и случващото се сега – с отварянето на досиетата на Митрополитите те се освобождават от старата си креатура, за да отворят място за модерното, актуално за целите им мислене на религиозния-фашизоид Митрополит Николай.

Но сините глупаци искат своя реванш. И това е реванш за обидата от техен собствен несбъднат сън – съня с „отвореното общество” на Сорос, което тогава бяха прегърнали като младеж сектантство и пробуждането за тях бе болезнено, защото един по един героите от съня им се изнизаха в САЩ – и Христофор Събев, и Георги Марков (Синят шут), а нашите се събудиха сред добрите стари ченгета, за да разберат, че през цялото време ченгетата са имали план, че почакаха Русия да се съвземе, за да може да противостои отново на САЩ и че пак водят обществото към националистко-комунистически ренесанс, тоя път православно обагрен.

Сините глупаци не щат да разберат, че не Църквата има нужда от синьото, а политическата философия на либералната демокрация има нужда от едно християнство със здрав, последователен, издържан библейски и светоотечески светоглед. Те смятат, че се нуждаят от Църквата за целите на своя сън и търсят „дрес кода” й, търсят думите на езика, на който тя ще ги разбере, ще им се довери и точно тях сега ще последва, а не ченгетата. Но сините глупаци, нали затова са и сини глупаци, не могат да проумеят, че българското православие е просто ампутирано от епистемологичен апарат, с който да разпознае като свои и да прихване техните идеи, че те биха били пророци или най-малкото биха били оценени и чути единствено в една протестантска или консервативно римо-католическа среда. Защото проблемът е не друг, ами богословски.

Богословският проблем, който прави Източното Православие непригодно за това сините момчета да спасят чрез него мечтата си е отсъствието на трансцедентален източник, който да санкционира социален етос. За римо-католиците последният критерий е седнал във Ватикана, за евангелистите – това е Библията, за калвинистите – Бог като Суверен. И това, а не друго значи Лутеровата „sola skriptura” или изведената до крайност от Калвин „sola fide” и "sola gracia" – изваждане на правото от зависимостта на временна конюнктура, социална, политическа, историческа, освобождаване на човека, за да служи само Богу. И в трите случая източникът на правото и морала е извън времето (било като абстракция – Папският институт, като книга – Библията или като Личност – Богът), извън детерминираното пространство на конкретното общество, затова римо-католици и протестанти са способни на отпор. А Православието, понеже такъв трансцедентален източник на общо-социален етос няма (то и светостта въобще разглежда в известен смисъл иманентно), затова и често го търси външния източник не по-далеко от нацията и днес ще прегърне неофашистите, като неизбежност, опитвайки се да се ситуира във волята им, да открие ниша, да намери място, както и преди с комунистите...

Мили, сини момчета, симпатични сте ми с наивността си, но това не ми пречи да ви съобщя, че сте глупави, за да си го знаете просто. Що да се лъжете?! Обичам ви по свой начин...

Белград, 19. 01. 2012 г.

Урок по алгебра за философа Калин Янакиев

2012-01-19T17:28:00.003+02:00

"...но, вижте, не можем да кажем, че само един от католическите свещеници е уличен – те са общо двама или трима, доколкото знам, т.е. процентът е немалък. От двама или трима - един." (Калин Янакиев за в-к „Дневник”)

Един от трима римокатолически свещеници в България като доносник на Държавна сигурност е много по-малко от десетима от дванадесет Митрополита в Българската Православна Църква. Защото един от трима е една трета – 1/3 (от където и да го смятаме), а десет от дванадесет е девет десети - 9/10 или пет шести - 5/6, ако предпочитате (мога да го сметна от всякъде - на дробите съм им факир). Една трета в случая е по-малко от девет десети и даже от пет шести (надявам се, знаете, че се гледа не числителя, ами знаменателя), щото от дванадесет една трета би била не десет, а четири, пък от шестима би била двама, да-а - при обикновените дробни числа нещата стоят съвсем чудно и наопаки от ситуацията с десетичните дроби... Въобще не се смейте! Това съм го учил цяло лято за един поправителен изпит в проклетата Прогимназия!

Римокатолическите общности не са никак малки, ако и като брой да се мерят с единици в страната. Това пък го знам от леля Пепи, тя беше римо-католичка... Православните общности пък са малки, ако и да са във всеки град десетки. За тържествени меси се събират и са се събирали десетки католици, а на Православна Литургия са присъствали и още присъстват на повечето места в страната по две-три баби. Ако Държавна сигурност е искала да контролира религиозните общности, за да не генерират антидържавни идеи, много повече усилия би хвърлила да овладее чрез вербовка римо-католическите амвони, още повече, че в класическия марксизъм-ленинизъм римокатолицизмът е преживяван като сериозен религиозно-социален враг на „праведната работническа класа”. Обаче католиците-доносници сред българското свещенство са една трета, а сред Православния висш клир – девет десети (добре де, пет шести). На всеки опит да бъдат смирени, да бъдат употребени, посветените римо-католици обикновено отговарят с разтърсващо съвестта мъченичество, а протестантите-християни с реципрочна контраатака. Православието не прави така... Виждаме даже, че леко възприема твърде често всяка претенция към институциите си от страна на властта.

Ние нямаме нужда нито от наивистичната апологетика на някои, които настояват, че „не е могло иначе” по онова време, че едва ли не, за да съхранят Църквата, нашите Митрополити са приели сътрудничество с политическата полиция, нито от лошата математика на Янакиев, който представя нещата „двустранно и тристранно”, без да се е научил добре да брои дори, за да запази пиетета си към Църквата. Имаме нужда да обмислим кое в нашето православие е овъзможило случилото се и продължава да го овъзможава, за да преодолеем истински травмата, поемайки отговорността заедно, израствайки същевременно като християни, а не умивайки си съвестта с нашите Владици...

Белград, 19. 01. 2012 г.

Калин Янакиев във философиране като катастрофиране

2012-01-19T14:06:00.001+02:00

Харесва ми Калин Янакиев, да, харесва ми. Харесвам интелектуалната му шизофрения от последното интервю за в-к "Дневник", в която философът християнин и екзистенциалист се опитва да надмогне десничарски изкушения политолог и ми е любопитно до какво крайно решение ще стигне, как точно ще го направи.

Има три предпоставки в неговата еклесиодицея, в опита му да оправдае Митрополитите на БПЦ религиозно-философски и етически за това, че са сътрудничили под една или друга форма с комунистическата власт. Трябва да сме честни и да кажем, естествено, в чест на професора, че професорът се опитва да оправдае не тях поотделно или като група, ами по-скоро Църквата като Богочовешки Oрганизъм, като Мистично Тяло, за да съхрани вярата си като източно-православен, понеже тази вяра всякога изисква и вяра в Църквата като място и условие на Божественото Себеразкриване... Първата е, че Църквата в тяхно лице е била не сътрудник, а жертва на властта. Самият факт обаче, че Патриарх Максим, за който ни се ще да вярваме, че няма досие, защото е избрал да не сътрудничи, а не защото е унищожено от ДС, заради дългосрочния план на тъмно-червените да ползват Църквата за неокомунистически реванш или защото е бил агент не на ДС, ами на КГБ, свидетелства, че е "могло и другояче". И все пак да не забравяме и от къде тръгва клерикалната кариера на Негово Светейшество – от Подворието на БПЦ в Москва, нали така?!

Шефката на Комисията за разсекретяване на досиетата Бонева обаче настоява и това си струва да го подчертаем, че няма данни за натиск при вербуването на кой да е от Митрополитите ни, че това вероятно е станало съвсем доброволно, че в това сътрудничество те не са разпознавали никакво отстъпление от естеството на служението си в Църквата или християнския си дълг. Както и Янакиев казва, има двама Митрополити, които не са написали ни един донос, макар да са се водили сътрудници-доносници – Неофит и Йосиф. Само можем обаче да гадаем и да се надяваме, че това се дължи на съзнателен етически избор, а не на факта, че, да кажем, са били двойни сътрудници – и на чуждестранни разузнавателни служби – гръцки, американски... БПЦ, в лицето на висшия си клир, не е била „жертва на режима”, това показва един трезвен повърхностен анализ и в този факт се разбива първо Янакиевата еклесиодицея, в която той се опитва да остане „верен син на Светата Църква” и заедно с това десняк в традициите на либералната демокрация като Ясперс.

Втората предпоставка у Янакиев е, че авторитетът на БПЦ сред обществото от вярващи няма как да пострада, понеже основна, утемеляваща Вярата на Църквата реалност е Личността Христос, а не достойнствата или недостойнствата на клир и народ. Това е симпатичен постулат в мисленето на Янакиев. Слушали сме с каква любов говори за Богочовека, а колегата му Богдан Лубардич от Катедрата по философия при Белградския Православен Богословски Факултет, също изкушен от християнски екзистенциализъм, когато вплита Кръста на Исус във философстването си, плаче. Има защо... Вярата на Църквата обаче винаги е била, че освен доброволно Разпъващ Се, „заради нас и нашето спасение”, Бог, Христос Е също „Цар на царете и Господ на господарите”. При това не само в екзистенциален, но и в етически, социално-политически, ако щете, план. На основа на последното християните създават философия, градят държавност, развиват социална дейност, търсят да припознаят у епископите си Христос не само в богослужебен, сакрален и сакраментален, но и в нравствено-социален аспект. Философският християнски екзистенциализъм ни пази от изкушенията на социалния утопизъм, особено както го развива Карл Ясперс, обаче той „не е всичко” в християнството, защото в християнството има и нравствен императив, който не по-слабо засяга не само отношенията човек-Бог, но и човек-човек в общество, както и за старите гръцки философи политиката е част от нравствените задължения на личността. За да съхрани вярата си на християнин, Янакиев се отдава на мистика, на съзерцание на Разпнатия. Това е хубаво, то е „скок във вярата”, както би го определил Киркегор, но заедно с това е и второто крушение в еклесиодицеята на Калин Янакиев.

Янакиев, при всичките си титули и книги, не е чел внимателно Ясперс. Не е осмислил урока за „граничните ситуации”, в които ние, осъзнавайки например крайността, смъртността си, осъзнаваме и границите на своето философстване. Затова и Янакиев не иска да осмисли граничността на политологията си. Границата на либералната политическа мисъл в България е „стената на БПЦ”, социалната етика, каквато е изградило западното християнство, в БПЦ не работи, защото Православието на Изток е дуалистично в социално-етичен план, макар и не в личностен. Сътрудничеството на комунистическата власт от страна на Митрополитите тук не се преживява като нравствена катастрофа и в този смисъл усилията на Янакиев да смеси екзистенциализъм с християнство в западна перцепция, за да оправдае Църквата, да я извади от катастрофата, са напразни. На митрополитската слабост той противопоставя абстракцията народ, миряни и у тях търси това достойнство, тези етически устои, които у висшия клир не намира. И това е третата предпоставка за последното крушение на Янакиев. Дано, когато разбере, че при всички тези компромиси с характерния за него западен социален етос, не може да прошири и сред народа политическия си либерализъм, все пак остане православен християнин...

Белград, 19. 01. 2012 г.

Нищо чудно (по повод отварянето на досиетата)

2012-01-18T20:39:00.001+02:00

Няма какво толкова да се потрисаме от факта, че болшинството Митрополити от Светия Синод на БПЦ се оказаха агенти, сътрудници или най-мизерни доносници просто на комунистическата Държавна сигурност. Такива са и топ-пасторстващите още в повечето български протестантски църкви. В това нищо странно няма, то е напълно в източно-православната традиция, във виждането за това каква е ролята на Църквата в обществото още от времето на Византия – тя е душата на държавността, която рядко в нещо си прилича с тялото й, което е и в основата на нашата социална шизофрения впрочем това "византийско наследство", то е съгласно и с психологията на владеещия българския протестантизъм пиетизъм днес, за който личното благочестие е приоритет.

Още повече и ако вземем наум туй, че комунистическата диктатура в своя български прочит беше богоборна само като лустро, тя никога не е обявявала война на Църквата като институция, както за времето на Сталин в Съветска Русия, да речем. От държавния бюджет се реставрираха храмове, множество сред тях бяха със статута на храм-паметници, тези храмове се и изписваха (от „заслужили народни художници”), отстъпваха се помещения, киносалони срещу символични наеми за протестантски евангелистки събрания. Да кажем това, но да кажем и още, че ако митрополитите са били агенти на Държавна сигурност, самата Църква не е вършила нещо много по-различно от тях, продължавайки в Литургията да се моли за „православния български народ, правителството и армията”, респективно за Партията. Православието почти всякога е разглеждало своите позиции в обществото леко дуалистично – намирало е призванието си в това „да спасява душата”, да дава утеха и вяра в Бъдещия живот. Една власт, която му е позволявала да продължава да „служи Света Литургия” за него не е била враг, заплаха, защото истински претенции към останалите институти и социалните форми на обществото, за разлика от римо-католицизма и класическия протестантизъм, то е нямало...

Така че, сините момчета в Църквата, които очакват едва ли не „света да се преобърне” след разкриването на тази истина около агентурното минало на Митрополитите ни, много се заблуждават. Заблуждава се Горан Благоев, че му предстои да коментира в национален ефир някакво епохално събитие, защото тази истина е скандална, неприемлива само в неговото „синьо” възпитание. А иначе и на последния селски пияница му е ясно, че „поп, даскал и кмет” всякога са представлявали съгласна помежду си триада, както за времето на комунизма, тъй и след него, тъй и преди него, че в решенията си те се водят не от императивите на някаква социална етика или религиозна философия, а от „директивите” на попадията и кметшата, а целта на тази „коалиция” не е общественото благо, ами как най-добре помежду им „да се разделят едни кокошки”...

Но пък има друго, от което е добре да се тревожим. То се състои във факта, че тези процеси и днес продължават... Слънцето огря веднъж и Косьо Спиров, той записа на страниците на Двери бг. преди време мъдра забележка. Той попита къде е разликата в туй, че чичо му Иван Желев е работил за ДС преди 1989 г. и в това днес един Митрополит да „сакрализира” властта на тъмно-червената олигархия и нейните пионки като Бойко Борисов, както това прави Николай. Не е ли второто много по-страшно и много по-тревожещо от първото?! Разбира се, че е. От това, че нашия епископат, нито даже православния народ, не е разпознавал в комунистическата власт истинско богоборство, ние можем да си правим много изводи при благовремие, но това, че днес не разпознаваме в „синфонията Борисов-Николай” неофашизъм си струва да се разтревожим. Обаче май не се тревожим...

Белград, 18. 01. 2012 г.

Крушението като шанс (по повод отварянето на досиетата)

2012-01-18T13:22:00.001+02:00

Ние искахме да видим в тях герои. Нови възрожденци, воеводи, новите Апостоли на българската свобода, новите партизани. Апологетиката, която „на всяка цена” ги обличаше в такава светлина, не беше апологетика на християнството, нито даже на Църквата, ами опит да преобразим самите себе си, да се видим чрез техните образи в духа на това, в което до един сме възпитавани в училищата и пионерските домове за времето на края на комунистическия режим. А те леко прихванаха тази лъжа.

Болшинството от тях никога не са били истински фактори в обществото. Даже за времето, в което са се водили „агенти на държавна сигурност” техните функции не са се състояли в повече от това да живеят в каменни сгради с локално парно, да се будят сутрин, да закусват добре, да гледат телевизия и да обсъждат с шофьорите и секретарите си модата, новите предавания и филми, „света, Вселената и всичко останало”. Малцина са били тези, които са изпълнявали истински задачи в услуга на властта като Иван Желев в Ефория "Зограф" или Митрополит Неофит по икуменическите конференции в странство.

Ние обаче ги убедихме, че са фактори, че са някои, облякохме ги в авторитет и признанието на този авторитет превърнахме в „пробен камък за православност”. А те повярваха, защото за самите тях беше шанс да излязат от скучния си ден. И накичиха каменните си къщи със знамена, и запристъпваха като комити. Обществото обаче ги отряза. Всяко начинание, с което за захващаха „за полза роду” беше отхвърляно. Но не, защото априори обществото ги мразеше, не, а защото те го изработваха като концепция, тактика, стратегия и цел, възлагайки работата по него на... шофьорите и секретарите си или на такива, които най-умело ги ласкаеха. Бесовете на нашето самоправдание чрез тях обаче и тогава не ги оставиха намира. Убедихме ги, че са жертва на „антицърковни планирани и злонамерени кампании”, че проблемите не са нито у тях, нито у нас, че само да продължат да ни дават възможността „да говорим от тяхно име” всичко ще си дойде на местата.

Едва ли ще забравя репликата, възторга на една бивша приятелка. Прочитайки в един от сайтовете преводен текст от сръбски на еп. Атанасие Йевтич, тя възкликна: „Ето, шефът на сайта ни подкрепя! С този текст казва, че богословите трябва да са епископи!”. Не, в този текст Йевтич казваше нещо съвсем друго, Йевтич казваше, че епископите трябва да станат богослови. Йевтич може да настоява за това, защото сам Йевтич е определян навсякъде като „пар екселанс богослов”. Ние обаче взехме тези думи на Йевтич, изваждайки ги от контекста на собствения му опит и живот и хукнахме да търсим богословски напътствия от нашите Владици. Всичко, което после срещахме като противно на чутото или счулото ни се в тяхното неуверено мънкане, обявявахме за неправославно, еретическо и прочие...

Те продължиха да търсят опиата обаче... Наградиха Кеворк Кеворкян с похвала, носят на ръце Велислава Дърева, защото в техните временни идеологически лутания, свързани с личностна неизясненост или дребни сметки, видяха потвърждение на мечтата си да са фактори, без истински подвиг и усилия. Ние първи ги „зарибихме” на този наркотик.

Ето, сега се видя, с отварянето на досиетата, че прекаралите две-трети от живота си по каменни сгради не са герои, не са дръзки изповедници на „българската вяра”, че са били просто политически коректна администрация на една институция с декоративни за държавността функции. Това е шанс. Шансът да осмислят реалността в нова перспектива, да се насилят да бъдат нещо повече и от образа, в който ги затворихме, и от това, което са в действителност. Добри или лоши, кадърни или некадърни, тъпи, посредствени или умни, активни или инертни, това са ни Владиците. Пощадете ги, спрете да ги дрогирате с боклукчийска апологетика, родена от собствените ви комплекси...

Белград, 18. 01. 2012 г.

Войната срещу Църквата на Митрополит Николай

2012-01-17T16:34:00.002+02:00

"Може ли жена да забрави сучещото си дете, за да не се смили над детето на утробата си? Обаче те, дори и да забравят, Аз все пак няма да те забравя. Ето, на дланите Си съм те врязал..."(Исая 49:15-16)

Един от най-централните, най-сериозни въпроси е, може би, в коя традиция БПЦ разглежда себе си като Църква, в коя тя живее като Поместна Църква? Дали в Духа на Апостолското Предание или в този на социално-политическата доктрина на КГБ?

В идеологията на една тоталитарна държавност религията, култът и институтите на култът се явяват не само търпяна, но и ползвана религиозна декорация в обществото. В местната перцепция на комунистическия тоталитаризъм, обагрен с националистически романтизъм, БПЦ с нейните сгради, с традициите й на чисто битово-религиозно ниво се вписваше в общата картина на националния комунизъм, обогатяваше я. След демократичните промени обаче православието стана и естествен буфер за влиянията на световното християнство - както за римо-католическите опити да се възсъздаде древния образ на Християнството в Църква като икуменен, общ духовен дом, така и за протестантската социална етика с нейния „дух на капитализма”, индивидуална свобода и лична инициатива. Този именно буфер СДС се опита да разбие като такъв чрез политически средства (да „посини Църквата”), а днес тоталитаристите-реваншисти неистово защитават от една мнима угроза, която идеолозите им с раса и митри наричат „антицърковни кампании”. От какво обаче го защитават? Политическа заплаха за Църквата като институция в България няма. Те го защитават от... богословието.

И това е факт – не са един и два духовните погроми срещу авторитета и влиянието на богослови, в това число и на богословстващи клирици. На тоталитарния ренесанс една богословстваща Църква не му е потребна, нито му е удобна. Идеолозите на тоталитарния ренесанс желаят да употребят „историческия и културен ореол” на Църквата в България, както и мрежата й от епархии и енории, които да преобразуват в трибуни за своята идеологическа пропаганда, разпознали у тях подобие на мрежата си от стари партийни секции, да опразнят Църквата от Христос, за да я употребят за пропагандата на своя социален утопизъм.

Това на мнозина може да се струва като „платима цена” за желанието Църквата отново да се превърне в чуваем сред обществото глас. Но не е. Понеже една небогословстваща Църква, негенерираща своя религиозна философия, социални модели и решения, основани на цялостен библейски и светоотечески мироглед, не може да бъде в истинска полза на обществото. Тя може да бъде полезна (и за своите, и за външните) само, когато пълнокръвно живее в духовния континюитет на Апостолската Църква. А Църквата на Апостолите, на техните ученици, на апологетите и на Светите Отци беше постоянно богословстваща Църква, дотолкова, че на самия първи християнски Император св. Константин Велики по едно време „му писна” и се опита да я укроти в богословстването. Естествено неуспешно.

В служение на обществото Църквата като „народ от пророци”, защото „духът на пророчестването е свидетелстването за Исус” според Апокалипсиса, е призвана да възвестява динамичната воля Божия за тук-и-сега, тя е обърната към човека, към сърцето, ума и волята му персонално, а не към „институциите на хората”, които с развитието и уякчаването си често обявяват война до убийство на всяко личностно начало. И даже не „Църквата е обърната към човека”, за да го назидава, ами човекът бива канен в Църква, където да намери не друго, ами именно себе си в своята пълна красота и цялост.

Знаейки, че Църквата обича докрай тези, които я обичат (дори за враговете си се моли), идеолозите на православно обагрения неототалитаризъм се опитват всячески да представят богословстващите християни като врагове на Църквата, за да ги отхвърли тя. Но Църквата не се отрича от синовете си, както и от Тертулиан, Августин и Ориген не се отрече, при всички техни грешки и недостатъци и като хора, и като богослови, защото в жаждата им да богословстват тя разпознава своята собствена жажда да слуша гласа на Възлюбения Христос...

Това, че някаква кокошка обруга богослов-новозаветник в София, комуто всичко друго може да се припише като личностни недостатъци, но не и липса на любов към Църквата, от страниците на Официалния сайт на БПЦ или това, че един религиозен психопат си „извъртя две духовни чекии” за сметка на русенски богословстващ клирик от страниците на сайта на централен столичен храм, не означава, че Църквата се е съгласила с тях. Защото Църквата е Тяло Господне, Църквата е Христос. А Христос не говори от трибуните на институции, а съобщава в Светия Дух волята си в Събранието на свободните – в Литургията на Църквата и Христос не отхвърля пристъпилите с вяра към Него.

Опразвайки Църквата от богословие и богословстващи (дело само с привиден, временен ефект), идеолозите на псевдоправославния тоталитаризъм се опитват да запълнят липсата със зилотизъм и клерикализъм.

Почти безусловната почит обаче към „епископ, презвитер и дякон”, които в писанията на Апостолските мъже са сравнени респективно с „Христос, Апостолите и Божиите заповеди” е възможна в православен аспект само в един широк богословски контекст. Когато те самите пророчестват и богословстват, но не „от името на Църквата”, ами в Църквата и заедно с Църквата. Тогава и ние сме склонни да затворим очи за техните личностни недъзи, да целуваме ръка, да приемаме Христос от тази ръка като, че Христос Сам преподава Себе Си. А ревността за истината – „до край” е приемлива само, когато целта й е Христос „във всички”, Който Сам стана „заради всички всичко”, както ни учи да правим и Божественият Павел...

Белград, 17. 01. 2012 г.

Мисиологични ереси на Митрополит Николай

2012-01-17T12:52:00.000+02:00

"Днес Господ ще те предаде в ръката ми. Като те убия, ще ти отнема главата и днес ще предам труповете на филистимското множество на летящите птици и на земните зверове; за да познае целият свят, че има Бог в Израел." (1 Царе 17:46

Пратеничеството и натоварването с мисия в Древната Църква изискваше и ръкоположение, както това направиха Апостолите със седемте първи дякони, предвождани в служението си от Архидякон Стефан, изискваше също и пророческа санкция. И в Антиохия, и в Йерусалим, и в Коринт, както четем в Павловите Послания (пък също тъй в Солун и Ефес) Духът беше въздигнал пророци – мъже и жени (дъщерите на един от презвитерите-старейшини например в една от Църквите). Тези пророци си служиха понякога и със средства на свещената пантомима като Старозаветните пророци, както четем за един такъв в Деяния на Апостолите, който завързал ръцете си, за да покаже Павлу как ще претърпи гонение и затвор там, където се кани да иде да проповядва. Когато не се чуеше пророчески глас, Апостолите, четем пак в Деянията, хвърляха понякога жребие. Всичко това т.е. е напълно в съгласие със старозаветното пророчестване, с това как царете на Израил търсиха становището на пророците, когато взимаха различни политически решения и с двата камъка, Урим и Тумим, с които свещениците пък се допитваха до волята Божия, ако няма пророческо слово. Това не е суеверие, защото пророческото слово не детерминираше решенията. Същият Павел, чувайки предизвестието от пророка за затвор и гонение, въпреки всичко тръгна на мисионерско пътуване, понеже, имайки „всички дарби, специални харизми” на Светия Дух като Христов Апостол, той можеше да преценява, да отсъжда „за цялото дело”, взимайки наум всичките му последствия. Чутото не спря Павел да тръгне, но Павел и не „презря пророчеството”, както съветва и Солуняните да не правят, той го „взе наум” и все пак тръгна.

Светият Синод на БПЦ обаче не е „Апостолска конгрегация”, той е изпълнител на решенията на Църковния Събор, нито Митрополитите на БПЦ поотделно представляват Апостоли, за да претендират за подобни на Павловите „апостолски прерогативи”, които прерогативи все пак най-често касаеха личните му решения, а в Църквите постоянно подчертаваше, че „не господарува над чужда вяра”. Те нито като Павел могат да кажат, че са „приели Евангелието не от човеци или чрез човек”, както пише на Галатяните, нито, че „директно от Исус” са получили това, което преподават, както пише на Коринтяните пак той, наставлявайки ги по въпроса за Господнята Трапеза, нито че като него „говорят повече езици в Светия Дух”, както напомня на същите тези Коринтяни. Апостолското приемство в съвременната православна еклесиология се живее и упражнява литургически, в събранието-еклесия и неговото дело – Литургията.

Да повторим, за да продължим. Светият Синод на Българската Патриаршия не е събор на Апостоли. Самите Апостоли нямаха подобен „перманентен събор”, институционално функциониращ, ами се събираха при нужда, заедно с презвитерите, дяконите и народа, за да разрешават текущи въпроси от богословието и църковния праксис. А епархиите и енориите на БПЦ не са административни подразделения на Синода, чиято функция се свежда до това да изпълняват, да оделотворяват волята на Синода, ами точно обратното – самият Синод е изпълнител на това, което църквите получават като напътствия и опит в Светия Дух в литургичния си живот и споделят в Поместен Събор.

Митрополит Николай обаче, лично или чрез формално и недотам формално упълномощени лица, от позицията на „институционален авторитет” се меси в живота, моделира и премоделира праксата в отделните епархии и енории. Това го видяхме преди време в опита на Пулиева, в качеството си на отговорен редактор на Официалния електронен сайт на БПЦ, да се бърка и да взима становища относно живота в Западно и Централноевропейската епархия, подозирам, че чрез интриги Николай направи същото и по повод един презвитер в Русенска епархия, взимайки основание от това, че един негов „апологет” – Руси Ст, Русев се похвали с „праведното дело” – озаптяването на икуменист, написа, че било „самопречистване на Църквата”, произтекло от „волята на Светия Синод”. От позицията си на може би най-влиятелния Митрополит в Светия Синод на БПЦ (извил ръцете на останалите чрез манипулации, интриги или шантаж) Николай „спуска директиви”, спуска „официална, централна линия” за изпълнение от цялата Църква.

Това е в противоречие, в пълен разрез с начина за църковна мисия в обществото през Апостолския Век, както в началото видяхме, това е в пълно противоречие и с мисията така, както е функционирала за времето на Светите Седмочисленици, ученици на Кирил и Методий. Еклесията, евхаристийната общност, е била тази, която е разпознавала у някого „дарба на мисионер” и по двама такива обикновено са изпращани, според Евангелския модел, при който и Христос изпраща Седемдесетимата „по двама” да проповядват Царството, прогонвайки бесове и лекувайки болни „в името на Исус”, чрез „властта и силата на Светия Дух”, която предварително им е предал от Отца. Както и Павел обичайно пътува или с Варнава, или с Йоан-Марко и Варнава. Целта на пратеничеството обаче е била не друга, ами да съберат в новия град или населено място Църква, да създадат и там „евхаристийна общност”, защото Евангелието не се шири в света чрез „проповед на морал и политически ценности”, както прави днес Владика Николай, самонатоварил се с функциите да ги дефинира, съобразно свое си виждане за православност и упълномощавайки да ги прокарват дефинициите „негови изпитани като православни пратеници”, ами чрез умножаване на Църквите като място за среща с Христос в Светия Дух.

Белград, 17. 01. 2012 г.

С рани като Неговите...

2012-01-16T22:32:00.003+02:00

Прав е отец Пера Крачун... Литургията започва с Проскомидията...

„Както житото за този хляб е събирано по хълмовете, така събери и нас в Царството на Твоя Христос” молила се е при подготовката на даровете Древната Църква. Следва наричането на всяко парченце с човешко име, точно както и Родословието на Христос е съставено от безбройна върволица с имена (три пъти по четиринадесет рода), с което започват Евангелията от Матей и Лука. На тях, на Матей и Лука, не им стига да кажат просто „три по четиринадесет”, нито даже да посочат само „ключовите участници” в родословното дърво – Адам, Ной, Авраам, Моисей, Давид... Те не следят „историческия континюитет”. Те не маркират и идеологически подготовката за раждането на Христос, Копнежът и на пророците, и на вековете. Родословията не съвпадат, а до Давид е и цяла „плеяда” нечестиви царе, до Соломон е и цяла върволица с глупаци, горделивци, идолопоклонници, отстъпници – едни били грешни, но покаяли се, други праведни, избрали сетне греха. Не, те самото Евангелие започват „литургически”. Народът трябва да се разпознае в Христос, но не просто „народът като скуп”, като понятие, чистено и пречиствано, фризирано, гримирано, идеализирано или орязвано, ами като всеки един поотделно и все пак заедно, събрани не от някакви качества, подбрани не по белези и достойнства, ами събрани в Него, в Христос.

За да добие проповедта на Старозаветните праведници истинска сила, тя трябваше да премине през Христос, да срещне смисъла си у Него. Затова и ковчежникът на Етиопската царица, връщайки се от празника Петдесятница в Йерусалим, четеше свитъка от книгата на прор. Исая, даден му от свещениците, но не разбираше: „За себе си ли говори тук Пророкът или за някой друг?”, а срещналият го пътьом Филип, като „започна от това Писание, благовести му Исус”... Или какво пък толкова нетипично има в горчивината на гонения от сина си Авесалом Давид, който из пътя е хулен от собствения си слуга и храненик Семей?? „Този, който яде залъка ми, пръв вдигна петата си срещу мене...”, пее сетне Давид в песен, която трогва, но и все пак нищо ново не казва. Но в Христос, Който преживява същата горчивина в лицето на Юда, тази песен става пророчество, става предизвестие за спасението, така че да можем да се надяваме, че ако и да нямаме праведност като тази на Давид, ще бъдем пак приети от Него, заради рани, подобни на Неговите... О, Христе мой!!

* * *

В Проскомидията започваме с Богородица, Деветте Ангелски чина, Апостолите, Патриарсите и Пророците... Като, че се маркират различни „видове благочестие”, а? Като че, те са там, защото са по свой начин достойни, а? Не. Следват всички останали, всички присъстващи и после се разпростира наричането и към отсъстващите „по болест, заради пътуване”, към „домовете и чадата”, за да се стигне и до „благоразтворение на въздуха, изобилие на земните плодове”, всичко и всички, с които влизаме някак в съприкосновение...

Както за времето на Содом и Гомора Бог, по настояване на Авраам, търсеше да намери десетима праведни поне, та да пощади и спаси заради тях целите градове, така и в Литургията, заради неколцина (а в същината си, заради Един – Христос) Той намира основание да призове, приласкае и събере всички и всичко чрез неколцината у Тогова Едного. Улавящи се с вяра за този Един, възлизаме с Него на Небесата сетне в Анафора, за да слезем накрая в света „преобразени от Духа” в Епиклеза, в Петдесятница, като „ангели, серафими и херувими” – свидетели и вестители на Царството. Не свещеникът измолва „да слезе Светия Дух”, а ние, с евхристийните, благодарствени дарове, които сме донесли, възлизаме с Христос в Духа при Отца, в Царството на Отца, Сина и Светия Дух, за да бъдем преобразени в Тяло Христово, актуализирани като такова. Не Бъдещият Век „идва за малко при нас”, а ние възлизаме в него по благодатта и действието на Светия Дух в Христос-Господ.

Не се ли случи съвсем същото и по пътя за Емаус? Възкръсналият Христос срещна двама Свои огорчени от събитията около ареста и разпятието Му ученика, срещна ги като един от тях, странник, пътник, трети помежду им. И започна разговор. В този разговор, пише Лука, им разясняваше „всичо, писано за Него от Моисей и пророците” – апологетика, думата, в етимологията си, означава именно разговор, водене по пътя. В този разговор Христос ги водеше и им помагаше да разпознаят себе си в Него. А когато седнаха накрая на трапезата в дома им и Той преломи хляба, тогава „им се отвориха очите да Го познаят”, да разберат, че не само те са били в Него, странник, пътник, вървящ с тях, ами и Той в тях – „Бог стана човек, за да стане човекът Бог”... „Не горяха ли в нас сърцата ни, докато ни говореше?!” попитаха се един друг и веднага хукнаха да занесат на останалите сред Седемдесетте веста за своя личен опит от Възкресението.

* * *

Толкова дълго се лъгахме, че за да се чуе „проповедта на Църквата”, трябва да има добронамерена среда, всяка критика, едва ли не, трябва да стихне, че в средата е единствената причина да бъде Църквата пренебрегвана в обществото... Някои още воюват против средата, така разбирайки апологетиката. Не, проповедта като Свидетелство за Възкресението има нужда първо от Проскомидията като Литургично дело – подготовката на всеки от нас да се срещне, възлизайки, възнесен от Духа в Христа с Бога, за да бъде после и от Него изпратен в света като свидетел на Възкресението... „Вярата идва от слушане – пише Павел на Римляните – а слушането от Словото Божие. Но как ще чуят, без проповедник?! И как някой би проповядвал, ако не бъде изпратен?!...”

Белград, 16. 01. 2012 г.

Есхатологически ереси на Митрополит Николай

2012-01-16T19:08:00.000+02:00

Всяка втора група от български православни християни във Facebook днес нарича себе си „Църква и общество”. Всеки сайт, обговарящ православна тематика, стремящ се да натрупа православна аудитория, коментира тези релации. Не изясним ли обаче някои специфични моменти от самия характер на Църквата, начина, по който тя се открива и действа в света, всеки досег между нея и обществото, когато ние се захващаме да го осъществяваме, ще прилича на взаимно убийство под предтекст, че едни други се спасяваме – като при опит на неподготвен спасител да измъкне от водата удавник. Вкопчването на Църквата в обществото е спасение като двустранен процес в български прочит. Ненаясно със самата себе си, човешката част от Богочовешкия организъм се опитва да обяснява на другите неща, свързани с тях, света и живота им, надявайки се да намери така собствените си отговори. Затова и е този така често срещан в последно време френетизъм, това крещене по адрес на всяка другост, която ни се струва, че ни конкурира, че е пречка да намерим себе си, „спасявайки” останалите... Еретиците-клерикалисти, които свеждат Църквата до институция, „спасяват обществото чрез нея” от ЕС, масоните, световния юдейски заговор, еретиците-зилоти пък, които редуцират Евангелието до идеология, „спасяват” чрез тази идеология Църквата от икуменизма, модернизма и папата. Така вече много години всички взаимно се спасяваме и сме си все неспасени - типичен пиетизъм...

Тайната на Църквата и нейното битие е Тайна на Живеещия в света чрез нея Христос, това, което автора на Посланието до Евреите нарича „един неспиращ живот”, се открива в пребъдването на Христос не само като Дух, но и като тяло (в плът и кръв) между двама или трима, събрани в Негово име. Църквата няма как да се изгуби, единствено ние сме тези, които могат да бъдат изгубени спрямо нея. Църквата няма как да бъде покварена, обърната в „нещо друго”, защото Христос Е „Същият вчера, днес и завинаги” и няма нищо, което е в състояние да Го задължи, да Го принуди някак да Се промени. Понеже, както свидетелства Сам в Йоановото Евангелие – Той е едновременно и тук, и в Небесата, дава за нас Своя живот доброволно, но животът Му е и у Отца, както и нашия живот, според Божествения Павел, е „скрит с Христа в Бога”. В този смисъл общението ни, свързването ни с Бога чрез Христос, е връзката на споделен между нас и Бога чрез Него живот, а не „чрез смъртта Му за греховете ни”, Христовият живот не е откуп за дявола, ами е дар за нас. Ама това е друга тема... А онзи, който е едновременно и навсякъде, който може да реши да е и извън всичко, а три дни след това да се върне, за да стане „всичко у всички”, няма как да бъде притиснат, принуден да стори нещо. „Жена, облечена в Слънцето с Месечината под нозете си, с корона от дванадесет звезди”, а заедно с това и „понесена от Духа, за да бъде крита в пустинята за 1260 дни”, така в Апокалипсиса пък е описана Църквата. Христос и Църквата – в света и не от света – Агнецът и онези 144 000 верни, които Той води навсякъде със Себе Си, които Го следват, „където и да иде”...

Единственото, което може да се случи, е ние да подменим визията си за Църква, да изменим очите си и изгубвайки я от взора си в нейната цялост, в нейната цел – Христос, да припознаем в нещо друго Църквата, в неин фрагмент, в една от димензиите й, както някои днес правят чрез моралистиката, чрез приноса й за култура и история или пък фанатично отстоявайки нещо, което са разпознали като нейна идеология.

Както Христос може да бъде едновременно с Филип и Петър и заедно с това „до смоковницата”, под която е седнал Натанаил, че и „у Натанаил”, така че да знае, че у него, като „у истински израилтянин, няма лукавщина”, така и Църквата не е ограничена от пространството, понеже е конституирана и непрестанно възсъздавана от Същия Дух, Който е оформил в утробата на Мария Христос, Който и Го води навсякъде, съобразно волята на Отца – и в проповед, и на Кръста, и в ада, възвежда Го и на Небесата. Защото Църквата е Христос. Както Христос е едновременно „преди Авраам” и с Авраам, „който вижда Неговия ден и се радва”, и заедно с това Е „пророкуван от пророците” като Бъдещ, като Потомъка на Авраам, така и Църквата е и държава като за времето на Израилската теокрация и на Византия, и „малко стадо”, като за времето на Апостолите, и „жена, крита в пустинята” за времето на Ирод и римските гонения, и държавна църква, каквато е още в Гърция, и „най-голямата неправителствена организация” като каквато някои я определят днес в България...

Когато „Църквата е Христос”, тя е над всяка моралистика и етически системи (заедно с това и в тях). Както Христовият Дух може да подбуди прор. Осия и да му каже „вземи си жена-блудница и добий от нея деца от блудство”, така и Христос може да каже на Мария от Магдала „Иди си и не съгрешавай вече”, както християните могат да се противопоставят докрай на римската езическа претенция да бъде обожествяван Императора, така и няколко столетия по-късно могат да нарекат същия този Император Пантократор по подобие на Христос. И както св. Игнатий Бренчянинов може да защитава института на крепостничеството в Царска Русия срещу надигащия се анархизъм, така и американците, вдъховявани от протестантски проповедници, могат да започнат Гражданска война против робовладелчеството.

Всичко това е възможно обаче само, когато Църквата се преживява като общение с Личността на Христос, само тогава е възможна една подобна динамика, само тогава тя има „отговор за всяко време и ситуация”. Защото този отговор не идва от миналото, а от Бъдещия век, както и на иконите не виждаме светиите, каквито са били в историята, а такива, каквито ще бъдат, облечени напълно в Христовата Слава, прославени в есхатона – човекът и неговият свят са мерени, според това, което могат да бъдат и в крайна сметка ще бъдат и когато човекът усети, че е обичан, че Христос желае именно да го прослави, той разпознава в проповедта на Църквата не заплаха, не тормоз, ами чакан отговор.

* * *

В близка перспектива България ще бъде държава на циганите. И това е факт. Въпросът не е нито политически, нито социален, нито религиозен, ами е демографски. Българското православно християнство обаче, понеже е упоено с етнофилетизъм, не иска да си даде сметка за факта и влага целия си ресурс да „съживи българщината”, вместо да инвестира, да речем, в бъдещето на обществото – циганите. Завързва се за нея, за българщината, за да я спасява, уповавайки се на клишето си, че както е успявало да го направи многократно през историята, така ще се справи и сега. Но не се замисляме, че старите успехи са се дължали не на идеологическата сила на Православието, че в големите кризисни моменти от историята на България „Църква като институция” не е и имало, ама на това, че една жизнена, витална група хора са разпознавали в него още един начин да се самоопределят. Българите като етно-културен и исторически феномен са оцелели не, защото Православието им е давало сили да оцелеят, ами Православието по нашите земи се е запазило, защото силните българи са искали да бъдат православни. Днес българите не искат да са православни, не и в този смисъл, в който прабабите им са искали това, те искат да са европейци, искат индивидуална свобода, законност, добър стандарт и възможност за бързо и свободно придвижване. Нищо по-различно т.е. от това, което желаят и англичанина, и французина, и сърбина.

Този опиат обаче, етнофилетизмът, е толкова силен, че лишава самото православие от всички негови механизми за самосъхранение. Робувайки на идеологически остарели, исторически романтизирани клишета, БПЦ се опитва насилствено да превъзпитава вкусове. Българинът днес не се интересува бил ли е или не е бил в действителност Пловдив „духовен център на Възрожденска България”, а дали там би имало скоро, да речем, подземно метро. Не това, че е от Пловдив св. Ерм ще го мотивира да създаде семейство в този град, а какви са перспективите за децата му. Вместо да мобилизира всичките си сили да генерира едно модерно християнско социално учение обаче или да се включи градивно в съществуващото, което да я препоръча като търсен водач и съветник, институцията БПЦ се занимава активно с митотворчество, обилно бълва духовен продукт, който никой не желае, нито цени...

Белград, 16. 01. 2012 г.

Скрити в Него

2012-01-16T15:52:00.003+02:00

"Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те Ме следват. И Аз им давам вечен живот; и те никога няма да загинат и никой няма да ги грабне от ръката Ми. Отец Ми, Който Ми ги даде, е по-голям от всички; и никой не може да ги грабне от ръката на Отца." (Йоан 10:27-29)

Минавайки покрай мене, ми съобщи:

- Пиша роман, в три тома, роман за живота ми. Първият е готов, цели 80 страници. Ще те включа в романа си и тебе. Как седиш, гледаш лошо или се смееш на нещо свое си, тракайки на компютъра, смърдейки на тези отвратителни цигари...

- Така ли – викам – много, много хубаво! Щото аз пък тебе те включих вече в моя си роман... онлайн-романа.

Спря се:

- Моят първи том един студент вече го преведе на английски... Ти можеш ли на български??

Мога, разбира се, как да не мога!? И ще го кача да се чете в Блога дори... Обаче се сещам за легендата как той пише на ръка и се разколебавам...

- Ръкопис ли е?

- О, не! – почти е засегнат – На електронна пишеща машина„Карера ди лукс” е! Купих си я от Враня!

Уговаряме се как през лятото ще му набера романа на компютър...

- Много се притесняваш ти, много!

Виж го, пък ти! Единственото, от което се притеснявам е, че ваканцията ще свърши, без даже да съм я помирисал Меденка. Но той няма как да знае за нея, нали? И другото, от което се притеснявам е, че един подир друг през фоаето се изнизват малкото останали пушачи тук, без да съм им поискал цигара... Ама не върви да го прекъснеш. Щото и той не прекъсва разговора с тебе, нищо че се спират при него човек след човек – преподаватели, служители във Факултета, за да си вземат благословия и да го прегърнат. А той, който иначе „благославя дълго”, сега го прави набързо, без да сваля очи от мен.

- Когато започне отделянето на частици в Проскомидията – заБогородица, за Апостолите, за светците и мъчениците, за всеки от нас, един Ангел идва и ги пази... Да-а... Вече 2000 години и никой нищичко не може да им направи, защото това е много силен Ангел. Ангелът очаква Светия Дух да слезе и да ги преобрази в Тяло Христово и тук, и в България, и в Америка, и в Япония... И когато Духът слезе, позлатява всичко, даже служещия Владика, колкото и да е той грешен. Да-а... Тия неща съм ги чел в едни жъ-ълти книжки. Няма ги в Библията – смига ми – ама пак са си Предание...

Напротив обаче, има ги и там...

Белград, 16. 01. 2012 г.

Как се влиза в Рая – разговор „за Теофан”

2012-01-15T15:53:00.001+02:00

- Лельо Руми, искам нещо да ти споделя, обаче малко се срамувам...
- Кажи, мамин златен, кажи! Да не си пак в депресия??...

Леля Руми смята, че страдам от маниакална депресия и постоянно ме предупреждава: „Не пий! Ще се влоши състоянието ти!” Леля Руми ме обича, нищо, че мисли да страдам от маниакална депресия и аз обичам леля Руми, защото да не обичаш леля Руми просто е грехота, понеже леля Руми може да обича всички – и педерасти, и маниакално-депресивни типове, и агресивни гносеомахи, и превземащи се често интелектуалци. Леля Руми има голямо сърце, затова и циците на леля Руми не са малки – да й държат сърцето.

- Защо си лош с Никито, защо не си по-мек с него?!

Tя така галено нарича един Митрополит, но не му казвайте, че така му вика, за да не се влоши оня, понеже се мисли за Симеон Велики, но тъй като не е стигнал още до Босфора, колкото и да се улизва на Стареца Ефрем, затова и вместо „шум край Босфора”, засега се справя само с „гюрултия край Марица”.

- Защото ни една от Кобилите си не щя да ми пусне да я... пояздя...
- И-и-и, Светльо!!
- Добре де, ще бъда искрен.
- Бъди!
- Не съм лош с него, аз го обучавам просто...
- За какво го обучаваш?
- За мъж!... Предай му, че ще му пиша проповедите без пари, ако иска, само и само, за да спрем всички покрай него да се излагаме...
- Ти луд ли си!? Той ще ме убие!!
- Луд съм.
- Ама си сладък.
- Сладък съм.
- Кажи сега какво искаше да споделиш. Какво те мъчи, миличък?
- Срамувам се да кажа...
- Айде, кажи де!
- Лельо, Руми...
- Да-а??
- Мисля, че май пишката ми е златна...
- В какъв смисъл?! – наостря уши.

Не подценявайте изобщо леля си Руми!! Тя е наш човек, само „са праи” на техен, за да ни държи в течение на събитията.

- Ами вкарвам с нея разни жени в Царството Божие...
- Как така, бе!!?? – това й идва преко сили, сигурен съм, че друг тип простотия очакваше...
- Ами...

И почнах да й разправям, как едни щастливо се омъжиха след мой многогодишен възпитателен тормоз, а други май са на път да се замонашат... А тя заизмества полека разговора към духовна тематика...

- Аз пък, ей сега се връщам от Събрание за св. Теофан Затворник. Чувствам се духовно и интелектуално пълна...
- Говори ми, това ме възбужда!
- Ти какво мислиш за Теофан? – Жените се трогват от инфантилизъм, но повече от това обичат частни интелектуални разисквания...
- Мисля, че е бил затворник.
- Много е бил свят!
- Много.
- Когато е служил Литургия сам в стаята-доброволен затвор, са се чували ангелски хорове да му пригласят...
- Чували са се тараланци.
- Е, как така, бе!?
- Икономът му вероятно е бил махмурлия, та му се е счуло.
- Ей, този Светльо, бе!!
- В духовна прелест е изпаднал Теофан.
- Как така Теофан ще изпадне в прелест?!
- Чети житията на монасите, на древните пустинници. Колцина много по-велики подвижници от Теофан са изпадали в духовна самоизмама, че какво му пречи да падне в нея и той, макар и за малко??... Според каноните на Църквата никой не може да служи Литургия сам, тя е народно дело, не магия.
- Ами ангелите?! Може би, те са представлявали народа...
- Демони са били.
- Стига, бе?! Как така?! Покрай Теофан!?
- Не, в главата на иконома му... Не е успял да ги прогони, защото Теофан е бил зад вратата, а тогава е нямало „Аква залцер”...

* * *

Та, с всичко туй исках да кажа, че докато вие си говорите за Хаджиантониу, там наскоро е имало Събрание за Теофан...

Подценявайте го още, подценявайте го...

Белград, 15. 01. 2012 г.

Христологично-пневматологични ереси на Митрополит Николай

2012-01-15T13:26:00.003+02:00

"Обиколиха ме, ей, обиколиха ме от всякъде; Но с името Господне ще ги изтребя." (Псалтир 118:11)

Следващите дялове от православната догматика, които етнофилетистичната ерес разрушава, са Христологията и Пневматологията. И няма как да е иначе, тъй като етнофилетизмът е еклесиална ерес, а разбирането за Богочовечеството на Христа и за делото на Светия Дух са възможни единствено в един здрав еклесиален контекст.

Христос Се открива като Богочовек в Литургията на Църквата и никак другаде. Извън Литургията Богочовечеството Му, което е всъщност пълна Божественост (Единен, Съвечен, Събезначален с Отца) и заедно с това Всечовечество (но не като наш събирателен, идеализиран образ, ами като всеки от нас), се преживява като свръх, надчовечество както е по ницшеянски например. В Христа е скрита и чрез Светия Дух в Литургия се открива Божията човечност, при която Бог търси и назовава по име всеки човек, намирайки Себе Си и у него, канейки го любовно да разпознае на свой ред в Него себе си. Но когато Църквата се изведе от своя Литургически контекст, среда на възникване и манифестация, тя се преобръща от Тяло Христово, Тяло Божие в света (и не от света) в организация, в институция. За да функционира институцията, има нужда от такива, които защитават крепкостта й, пропагандират идеологията, с която тя смята, че е полезна на обществото. Започнем ли да дефинираме обаче „обществена полза”, което е цел на всяка идеология, губим човека. Понеже човекът копнее и търси приемане в своята цялост, каквото само у Бога намира, а когато се захванем да „работим с общество”, идва краят на приемането, тогава всеки става длъжен да се премоделира, да се съобрази с модела, който сме въздигнали в името на „общата полза”, която нивга не е "полза на всички", а всякога "на достойните", наречени за такива от идеологията.

Разтварянето, размиването, претапянето на еклесията в народ, събран от култура, етнос, история, език не е просто преминаване от един социален модел към друг, целящ „разширяване на Царството Божие”. Това е грях против Тялото на Богочовека, то е Неговото „повторно разпъване”, то е носталгия по „египетските чушки, чесън и риба”, в която губим вкус за манната, за „ангелския хляб от небето”, също както водените от Моисей евреи в Пустинята на прехода. Затова и николаитите воюват против редовното Причастяване, за тях това е ексцентризъм, някаква форма на вътрешноправославно сектантство. Те искат да преживяват християнството си не като общение в Христос сред Църква, а като начин да изявят, да манифестират социална, религиозна, културна и етническа принадлежност.

Точно така и действието на Светия Дух по раждането, конституирането и градежа на Църквата се премества от литургичния си еклесиален контекст и среда, изнася се извън Църквата, където Бог споделя Лично Тайната, с която "духа обожествява, а ума пречудно храни", за да се превърне в реч, в проповед на безлични и утопични ценности пред тълпите. Стига се дори до там, че се мисли такава речовитост за условие, за начин да се създаде Църква и като модел за подобно събитие се сочи Апостолската Петдесятница. Първо обаче ще подчертаем, че на Петдесятница Апостолите бяха движени от силата на Духа по-скоро, бяха водени, понесени от Духа, от силата на Духа, която чакаха като обещание от Христос, понеже причастие със Самия Дух те получиха още веднага с първата си среща с Възкръсналия Господ, когато Той „духна върху тях”. Второ те не проповядваха ценности и морал, те свидетелстваха за Личното Възкресение на Разпнатия. Целта на проповедта беше покана в Църква за приобщаване с Него, която вече съществуваше, още от времето на първата Евхаристия на Велики Четвъртък преди ареста и разпъването на Учителя, когато и Новия Завет бе обявен и сключен в заповед на любовта и там отзовалите се на поканата щяха да получат преподадени от Апостолите „тайните на Царството”, които Христос преподаваше на народа с притчи, а те, Апостолите, сега щяха да преподават в образа на „хляб и вино”.

Да обобщим. Следващата ерес, която етнофилетизмът въвежда в Църквата е пневматологична. Действието на Светия Дух се прехвърля от Църквата като „място за съобщаване с Тайната в общение на любовта” по стъгдите и площадите. Обаче още от времето на Евангелските събития ние виждаме, че по площади и хълмове Тайна не се преподава. Веднъж Христос реши да предизвика слушателите Си, когато ония искаха да Му затворят устата, питайки Го не Се ли големее малко над Моисей, който в „пустинята е хранил бащите им с хляб от Небето”. Той им заяви, че Сам е тоя хляб, че ако не ядат от Него, ще умрат. Това доведе до скандал. Самите Апостоли бяха стресирани, та се наложи Христос насаме да им обяснява смисъла на чутото. Затова и Древната Църква, макар и да наподобяваше в Литургията си някои елементи и смислови модели от езическите мистерии, категорично отказваше да я манифестира по площадите, както правиха жреците на Озирис и Изида, на Адонис. По стъгди и площади може да бъде проповядвана идеология, морал, ценности, общовалидни, което съвсем не всякога е лошо. Но поканата да се влезе в Църква не бива да бъде свързвана с тях, както това прави пък днес етнофилетистичната еретическа проповед. Защото така Църквата се обръща на площад и преподаването на Тайната от кеносис става пропаганда. Това пък е хула, прогонване на Светия Дух от Неговия дом, обиталище, което в делото на Божественото Домостроителство е създал...

Белград, 15. 01. 2012 г.

Писмо до един другар (за личните корени на гносеомахията)

2012-01-15T00:56:00.001+02:00

Скъпи Приятелю,

Пиша ти това писмо, за да те смиря. Смирението, приятелю, няма нищо общо с унижението. Смирен човек е не този, който се унижава, а този, който е наясно със себе си и възможностите си, затова и знае точното си място в света. Нашият грешен свят така е устроен обаче, че често се случва да застанем на позиции, за които качества нямаме, постигнали ги понякога с конформизъм, с умението да се правиш на луд или на по-тъп, отколкото си, а понявга и по чиста случайност. Когато това се случи, тогава идва ролята на приятелите, които те смиряват, защото ти мислят доброто, както разбираш впоследствие, макар в началото да не ти се струва, че е така.

Ние двамата с тебе се познаваме отдавна и си приличаме. По това си приличаме, че постоянно повтаряхме и потретвахме гимназиални класове. Макар, че малко и се различаваме пак в това. Аз ги повтарях и потретвах, защото ненавиждах „физика, химия и биология”, отказвах просто да се смиря, приемайки, че светът е пълен с „физика, химия и биология”, а същевременно участвах в международни съзтезания по история, а по психология и литература пишех курсови работи на приятелки-студентки, за които получаваха петици и шестици. А ти повтаряше и потретваше, щото никоя наука не ти идеше отръки... Накрая на мене ми писна да повтарям и потретвам години, затова и се записах задочно във Вечерна гимназия, където в рамките на една година, явявайки се на всички поредни изпитни сесии, положих изпитите за девети, десети и единадесети клас. Така завърших средното си образование, заедно с връстниците си. На тебе също ти писна да повтаряш и потретваш, затова почна работа. Срещнахме се, когато се ожених. Ти, заедно с женичката ми, също не завършила средно образование, се бе записал да учиш вечерно. И двамата си карахте година подир година, тя с моя помощ, а ти не знам с чия, докато не завършихте.

Следващата ни среща беше в най-големия град наоколо, където аз бях записал протестантски богословски Факултет, а ти паралелен полувисш двугодишен (сгъстен) курс за църковни кадри, заедно с един Е. Тогава аз търсих и намирах и православни учебници по дисциплините, които изучавах. С голяма радост открих двутомник по омилетика помня, но и разочарованието си помня, щото беше исторически обзор на омилетиката, а не практическо помагало. Исках да намеря и херменевтика. Затова, когато те срещнах и разбрах какво изучаваш, радостно викнах:

- О, имаш ли учебник по херменевтика!?

-Не – рече ти, преструвайки се, че знаеш какво е херменевтика и по какво се различава, да кажем, от екзегетиката или по-точно подмина този въпрос и започна да ми разказваш с духовна блага интонация за една баба П., клисарка...

После разправяше гордо-гордо след години пред хората как аз съм „хвърчал в някакви облаци”, щото ме бил обсебил протестантски дух, пък ти си ме приземявал чрез „православна духовност”. Може и така да е било, не споря. След време се срещнахме, когато се опитваше (отново бавно и мъчително) да завършиш едно висше учебно заведение в близък до нашия град, където само, който не се яви на изпит, той не завършва... Междувременно се реализира професионално, защото си послушно и безобидно момче, така че, все пак не го завърши.

Днес ти уверено взимаш решения по материя, която си учил надве-натри, сякаш си професор. Искам да те попитам като твой приятел, който те обича и все пак ти дължи едни 50 лв - Не те ли е, поне мъничко, срам??

Белград, 15. 01. 2012 г.

Етнофилетизмът и дехристиянизираната етика на Митрополит Николай

2012-01-14T22:16:00.001+02:00

Етнофилетистката ерес отдавна руши православното етическо учение. Православният етос е литургически етос. Той търси и намира, сам извирайки от нея, в Литургията своите основания. Споделяме благата с братята и сестрите си, защото в Литургията се учим да ги виждаме като сътрапезници, като равноценни с нас участници в това конституиращо ни като народ събитие. Имаме дръзновението и смелостта да правим от хората свои ближни, да се приближаваме към тях без страх, без маски, защото първо в Литургия сме се научили да пием от една Чаша, без да се тревожим от разликите си в пол, етнос, културна и социална принадлежност, а пристъпваме към Бога, за да се причастим с Христос „със страхопочитание, любов и вяра”, макар и огрешени, вярвайки, доверявайки се, че Той в Исус ни е приел, както ние един другиго сме приели, пристъпвайки заедно... Но за литургическите извори на православно-християнската етика има писано доста, при това от съвсем прилични съвременни български богослови, няма какво тука да добавяме...

Етнофилетистката ерес измества центъра, основанието, извора на християнския етос, защото за нея Литургията е част от религиозните обязаности, култово дело, свещенодействие, един от начините народът да бъде сплотен, а не именно Събитие в Светия Дух, което създава, конституира този народ. Народът, другояче казано, вече е създаден, конституиран от съвсем други принципи – кръв, род, история, култура и този народ се събира понякога (не е нужно и всяка неделя да е, може и на големи празници), за да почете и племенното си божество, да се подсигури и откъм него, купувайки благосклонността му (в случай, че съществува, което никога не е съвсем сигурно), сиреч религията се преживява като още един начин за консолидиране, тя е допълнителен цвят в нашата идентичност, а не в Литургията негов първоизточник, на идентитета ни, негова среда на зараждане и развитие.

Ако слушате внимателно речите и четете писанията му, ще видите, че богословието на Митрополит Николай следва логиката на точно това изместване. Въобще не се заблуждавайте, Николай има свое богословие! То може да е самоделно, формирано в неформални разговори с неколцина заверници още докато е бил студент в Богословския Софийски Факултет, встрани от катедри и библиотеки, но е посвоему последователно. В интервюто си за мен по време на VI-ия Църковен събор на БПЦ, в отговор на индиректен, опосреден от мене въпрос, от млад богослов защо Църквата е така слабоактивна в социалната дейност, в помощ за хора в неравностойно положение, той заяви буквално следното: „Църквата не е социално министерство. Такова в нашето Отечество си има!”. А съвсем наскоро чухме в интервю за радио Дарик, че и етосът, моралът трябва да търсим в „природната благочестивост и ценности на нашия български народ, на които Европейските директиви и препоръки противоречали”, с което този повтори почти буквално изречение от текст на Руси Ст. Русев от пасквила му за сайта на столичния храм „Света Неделя”: „Слава на Бога за пречистващото ново гонение”.

Да обобщим – за Николай социалната дейност и етиката не са приоритет на християнството, те не извират същински от литургическия възглед за света, не е Литургията среда на тяхното пораждане, развитие и практикуване, те са функция на митологизирано благочестивия български народ, която той осъществява чрез министерства и законодателство. Ерес т.е., при това в пълен разрез с Апостолското Предание. Защото и за времето на Апостолите Рим имаше своите механизми за социална солидарност, както и Йерусалимския Храм, но Църквата разви своя социална дейност, доста мащабна, както четем в Деянията Апостолски, ръководена в практикуването си от принципите на Моисеевия Закон, както виждаме пък в Павловите Послания до Тит и Тимотей. Защото социалната дейност на Рим, който чрез хляб и зрелища си създаваше всъщност лоялна на властта клиентела от лумпени, не й се нравеше и не само заради това, но в духа на здравия юдаизъм тя бе наследила едно виждане за религията като всеобхватно дело.

А от това, което казва и проповядва Николай днес, след абдикацията на християнския цялостен светоглед крачката да се стигне до обръщането на Църквата в „религиозно министерство”, в религиозна подправка на държавността, в моралистка апологетика на една неоезическа държавност е много малка...

Белград, 14. 01. 2012 г.

БПЦ – Църква или Погребален саван за България

2012-01-14T16:43:00.002+02:00

Когато на VI-ия Църковно-народен Събор названието на Събора бе променено на църковен събор от църковно-народен, на мнозина сред нас ни се стори, че Църквата на Христос в България желае да се еманципира от етнофилетизма, да се раздели окончателно с тази съвременна еклесиологична ерес и характерния за нея социален утопизъм, на който уви служи и го вдъхновява.

Всъщност започваше да се артикулира богословски точно обратния процес...

От времето на Екзархията и после на Софийската Патриаршия до сега съборите са се наричали църковно-народни, защото се е подразбирало и очаквало, че Църквата на българите се явява обединителен институт за всички българи в Добруджа, Мизия, Тракия и Македония (Стара България). Българската Църква в края на XIX в. e скъсала отношенията си с Вселенската Патриаршия именно по тази причина – от там не са позволили да поеме под духовното си попечителство „всички българи”, събрани под крилото й на етнически принцип. Сиреч това първо е поставяне на институционалната църква в услуга на национална кауза, за да се стигне до логическия завършек на ереста – разтапянето, разтварянето на еклесиологията ни, която е влязла в нездрав съюз и релации със социална утопия, овъргалвайки се през всички нейни близкоисторически деривати. Попитайте средностатистическия николаит, помолете го да ви даде дефиниция за Църква. Ще чуете, че тя е съвкупност от клир и миряни (и винаги е ясно кой е Генерал, но то е друга тема). Кой е в клира, кои са „духовенство”? Всички, носещи мантии, намиращи се в строга субординация помежду си. Нищо ново засега. Кои са обаче миряните?? Чакайте, тука става интересното – миряни са всички онези, които по някакъв начин са в съприкосновение със свещенодействието, макар и пасивно, па дори и без такова, стига да са българи. Ако си кръстен, венчан в Църква, ти си мирянин, ако ходиш веднъж годишно поне – на Връбница или на Великден, пак си мирянин, да си мирянин е достатъчно даже, ако при преброяването на населението се запишеш сред „85-те процента православни българи”. Съборът не стана място за диалог в границите на еклесията сиреч, ами се обяви за „религиозен пленум на нацията”, казионните богослови на БПЦ припознаха в българския народ Църква и в Събора средство да бъде претопена еклесията, преработена в народ, но не от "верни християни", постоянстващи в църковния живот чрез участие в Светите Тайнства, ами в народа на българите, събран в "църквата на българите".

Съборът на Църквата спря да се нарича църковно-народен не, защото Църквата пожела да се възстанови като еклесия, очертавайки ясно границите си, да речем „с лъжичката на Причастието” или чрез ясно артикулиран библейски мироглед, ами защото се сля с народа. Тепърва, в перспектива, ще жънем плодовете на това еклесиологично крушение, защото ще последват и отклонения в останалите дялове на догматиката, почакайте, тъй като народът не е „благочестив български народ”, ами си е точно багра, формирана от най-различни елементи, вкусове, светогледи, предпочитания, етически и философски системи някои, от които религиозни, други полурелигиозни, псевдорелигиозни или синтетично, даже еклектично религиозни. Френетичното демонизиране на покойната Ванга бе опит да се задържат тези процеси от страна на Църквата, която се опитва да опази вероучението си от разните околни давления. Но самата истерия вече свидетелства, че Църквата не е уверена в крайния успех, защото тя се разпростря, включвайки в себе си несвойствени за нея, нехристиянизирани и неконтролируеми елементи.

Но както всяка фиксация за осъществяването си е готова да плати всяка цена, така и тази. На институционално ниво БПЦ обяви война и на българските протестанти, и на православното евхаристийно богословие. Защо? Защото протестантите се отграничават от понятието народ догматически, за тях границата на еклесията е ясна – доктрините им. А евхаристийното богословие се отграничава Светотайнствено – границите на еклесията са очертани също ясно и недвусмислено от лъжичката на Причастието. И в двата случая имаме т.е. обособяване на народ в народа, конституиран и ръководен от свой Закон - Евангелския – непростим грях за тези, които искат да видят Църква в българския народ, без да разбират, че така Църквата не предлага нищо полезно на самите българи, ами просто става мантия, с която покрива невежество, богоборство, грехове – красив, позлатен погребален саван за България...

Белград, 14. 01. 2012 г.

Пророкът V (Както Моисей - първа част)

2012-01-14T12:58:00.002+02:00

Двата Завета, сключени чрез Моисей на Планината Синай като инкорпориращ, представяващ народа и в Господ Исус Христос на Тайната Вечеря на Велики Четвъртък, преди Гетсимания, не са откровение от различен тип и характер, като каквото още еретиците-гностици са се опитвали да ги представят от Апостолско време… На тези опити се противопоставят и „ригористът” Яков и „мистикът” Йоан. През два вида перцепция, богословски подход, те утвърждават едно и също нещо.

Единият, Яков, защитава непреходния авторитет на Божия Закон срещу настояването на гностиците да го припишат на „друг бог”, зъл и кръвожаден, предхождaщ „еона христос” зъл еон. Еон впрочем, както те зоват и своя христос, и победения от него луцифер, на старогръцки значи век, епоха, диспенсация и е много далеко от каквото и да е разбиране за личностност. Срещу това Яков застава с уверението, че съвсем Същия Бог, Който е „писал с пръст” Десетословието на каменните плочи, има не по-малка претенция към християните и днес, „Този, Който е рекъл „Не убивай”, рекъл е и „Не прелюбодействай”, пише Яков, сиреч изискванията на Закона извират от волята на Една Личност, която „не се изменя” , у Която „няма и сянка на промяна” като Личност и Тази Личност Яков назовава „Отца на светлините”, даващ „добри неща и съвършени дарове”, а не следва от логиката на безлични „добри или зли принципи”, до която гностиците свеждат Синайското Законодателство.

Гностицизмът именно в безличното начало търси обяснение на събитията, защото и старогръцката философия, неоплатонизмът, от която черпи, още не е създала, в синтез с християнството, учение и разбиране за личност, както превъзходно обяснява това и Митр. Йоан Зизиулас в трактата си „От маска към личност”. Постепенно, невиждайки злото победено с диспенсацията, еон, на Новия Завет по начина, по който тяхната религиозно-философска утопия го представя, те изпадат в почти тотален дуализъм – не само Синайското Законодателство приписват на „злия принцип”, ами и самото сътворение на света, затова прехвърлят очакванията си за победа над злото в Новия свят, който ще се роди след Второто Пришествие на Христос. А някои неогностици, особено на Запад – катари, албигойци, започват да говорят за „трети еон”, когото очакват – еона, диспенсация на Светия Дух, подготвяйки така възхода на няколко социални утопии, взели милиони жертви в последното столетие на предното хилядолетие.

Яков не влиза с тях в „религиозно-философски дебат” за системи и понятия, защото не е подготвен, не е изкушен в това за разлика от Светите Отци няколко столетия по-късно. Към конфликта Яков пристъпва като ортодоксален юдеин и ригорист, превъзходен ригорист. Християнският Епископ Яков на Църквата в Йерусалим отстоява вярата на Израил, продължавайки да зове Бога като Личност, за него Закона е воля на Яхве, думи на Яхве, а не „сбор от принципи”. Именно затова и той може да посочи лъжата на Раав, с която се е оправдала пред Бога за времето на Исус Навиев, спасявайки еврейските съгледвачи, като праведно дело, като „дело по Закона”, макар и да е противна на заповедта „Не лъжи”. И няма да пропуснем да подчертаем, че ригоризмът на Яков няма нищо общо със съвременния ригоризъм на православните зилоти – ригоризмът на Яков извира от любовта му към Личността на Бога, във вярност на Моисеевата Шема и той е апологетика на личностното, персонално начало, ригоризмът на Яков е защита на християнския персонализъм, за разлика от ригоризмът на зилотите ни, които с принципи подменят, изместват личността, пък знаем, че тя само в динамиката на общението може да бъде покорна Богу, пак според Яков, а не в моделирането й чрез замръзнали принципи.

Другият, Йоан, преподава познавателния си опит, добит от личностно общение с Богочовека Исус Христос. Да сведеш Христос до принцип за него е антихристко. Три са, които свидетелстват за достоверността на откровението, според Стареца Йоан – „духът, водата и кръвта”, а неканоничната добавка, която следва тези думи в текста на Йоановото писмо, допълва и че Трима са Свидетелстващите „в небесета” – Отец, Синът и Духът. Дали добавката е излязла изпод Йоановата ръка няма голямо значение, тя свидетелства за Вярата на Църквата такава, каквато се живее още от Апостолския век – че Църквата като общение на личности живее както Светата Троица, че ние в съгласие свидетелстваме за факт, преживян личностно, както и спасението, Божественото Домостроителство, се осъществява в пълно съдействие и съгласие между Лицата на Светата Троица... Бог не страда от... шизофрения, затова и познанието за Отца, което получаваме в Христа, не се различава от познанието за Отца, което старозаветните са получили чрез Моисей, където "Бог е не по-малко милостив и дълготърпелив"...

А синтезът е Павлов. Синтезът се разкрива най-добре в Павловата еклесиология, в учението му за Църквата. Всички „съкровища на премъдростта”, пише той на Колосяните, са скрити в Христос като Глава на Църквата и са ни съобщени във връзката между Него и нас в подарения нам Свети Дух от Отца, чрез Него, според Посланието до Ефесяните, всекиму в различна мяра, по разен начин, но с една цел – непрестанния градеж на Църквата като „духовен дом на Бога”, според Първото Послание до Коринтяните...

Тук ще кажем и две думи за еретиците-клерикалисти, за да не се чувстват пренебрегнати, заради зилотите ни, че тях споменахме, пък клерикалистите пропуснахме. Градежът на Църквата не е спрял с установяването на Българска Патриаршия и с оформянето на „достатъчен корпус от книги и исторически събития”, а делото на Светия Дух не се свежда до това „Архиереите да защитават крепкостта и авторитета на това институционално здание”, подпомагани от дузина активисти. Градежът на Църквата се осъществява в постоянното съобщаване тук-и-сега на волята Божия чрез Христос в Светия Дух, изливащ се в непрестанна Петдесятница към всички членове на Тялото Христово – Църквата и Градежът на Църквата не цели друго, ами пълното разкриване на Христос Господ „като всичко във всички”. Докато Духът съобщава Христа за слава на Бога Отца, Църква ще има, а истинската война срещу Църквата не се осъществява чрез „кампании срещу авторитета й”, ами в Духоборството, на което сте се отдали сега. Понеже същият Павел казва в Посланията си до Тимотей, че при обвинение от „двама или трима свидетели” презвитер (и епископ включително, щото по онова време ясна граница между двете няма) отива на църковен съд и въобще не се тревожи, че от това ще пострада авторитета на Църквата „като Институция”. Единствената грижа на Павел е „да не бъде гасен Духа”, както пише до Църквата в Солун, защото чрез него Църквата крепне, расте и се шири като Царство, като Тяло на Царя, Живеещ във времето и пространството, пребъдващ в тях чрез нас в Литургията, а не като Институция... Но не това сега е темата.

Темата ни е, че Павел е съгласен и с Йоан в епистемологията му (познавателния метод), която Йоан противопоставя на гностицизма, Павел е съгласен и с Яков по въпроса за Закона, макар да са множество опитите на Павловите врагове да всеят интрига между него и Яков точно по този въпрос. За Павел Христовото дело е напълно в континюитет и съгласие с Моисеевото, с пророческото и с това на Древните Патриарси. За това четем не само в Посланията до Римляните и Галатяните, но и на практика го виждаме в цялото Павлово епистоларно наследство как той дава съвети за църковен живот и отношения в „църквите сред езичниците” включително, почерпени и адаптирани към тяхната действителност от Моисеевия Закон, не само от Десетте заповеди, но от цялата Тора. Много пъти и паралелизира – посочва събития от Старозаветната история, намирайки аналога им не само в Евангелската такава, но и в Църковните тайнства като Кръщението и Евхаристията, че даже и брака, макар по негово време да не е бил той „със статус на тайнство”...

За последното обаче си заслужава да се отвори отделен текст...

Следва

Белград, 14. 01. 2011 г.

Светльо отвръща на удара (Еби се, народе!)

2012-01-13T17:30:00.011+02:00

Енорията „на поп Василий Шаган” е вече празна. Там останаха трима-четирима щатни служители и петима-шестима непродуктивни умствено и физически младежи. Затова и приятелите на поп Василий, чувствайки се „генерали без армия”, плъзнаха към живата и активна аспаруховска енория, за да докажат, че провалите им се дължат на чиста случайност и че дарованията им да ръководят имат нужда само да им се даде ново поле за изява... Аз обаче искам да им помогна, защото Аспаруховският мост не е малък, минавал съм го неведнъж пеша, така че, да не се морят, ами да успеят да си завърнат паството там, където са си сега. Затова ще напиша кратко слово, което предлагам да се чете на всеки по-голям празник на площада пред храма им, както четохме и на г-н Георги Пенчев словото пред нашия на миналия Великден...

––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Еби се, народе!!
(Кратко слово към Варненския Идеален Център
на р-к от зап. Ангелов, V-ти Пехотен Мотострелкови Полк, Шуменска Дивизия)

Народе! Аз, Светльо Ангелов, говоря! Тутакси утихни! Онзи там накрая да не се хили като маймуна, защото още малко ще се похили и ще видим после как ще се хили без зъби!!

Изключително трудно е, народе, в Блог, коментиращ православна тематика, да се пише с любов и почит за путката. Това може да доведе до митинги, шествия, протести, аутодафета дори, както съвсем наскоро се случи тук-там, на този точно площад, заради моя Блог. Тя, путката, народе, в съвременното православно съзнание е обвита в дълбока мистика, плашеща чак с алогичността си. Защото мнозинството от нашите православни младежи не са виждали путка, преди да се оженят. Даже смело можем да кажем, народе, че някои от тях са се оженили само и само, за да видят путка, както твърди странният, но мъдър брат Велико от кв. Аспарухово, Варна, иподякон „за чудо и приказ”, по адрес на наши общи познати...

Велико има завидно изкуство, защото е авантюрист-човек до мозъка на костите си и обича предизвикателствата. Когато аз веднъж се ожених за дама, надвишаваща ме с цели шестнадесет години на възраст, която всички тук добре познавате, народе, Велико прие това като въпрос на чест и месец след това го видях в градинката зад Катедралния храм под ръка с две възрастни дами да ме гледа триумфиращо и да вдига вежди многозначително. Та искам да ти кажа, народе, че Велико тези неща ги разбира, затова спори по-добре с него, вместо с мене...

Но аз обичам путката, както трябва да обичаме и всяко добро нещо, което Бог е сътворил. Ама, ще кажете вие, тя смърди на умряла катерица, когато не е мита! Да, ще кажа аз пък, но нима краката ви, когато не са мити, миришат по-добре!? Важно е отношението, което на дела показваме (миенето), готов съм винаги и сам да им я измия, в този принцип се крие именно и разбирането за делата и вярата в християнския живот като „две весла на една лодка”, както обясняват някои спасението, когато искат да кажат нещо, така че да не се разбере, че нищо сериозно не са казали.

Защо се нагърбих с тази неблагодарна задача ли – да говоря тука за путката? Защото, народе, ако искаме да има православен народ, трябва да се ебем. Ако не се ебем, православен народ не ще има. Ще го кажа и по трети начин – не би имало православен народ, ако ние, православните християни, не се ебем. Ще попитам и риторично, защото ритор ли съм аз или лукова глава - Дали би имало православен народ, ако не се ебем?!? Не случайно и една от най-популярните пози в секса се нарича мисионерска. А пък онази, дето мъжът е зад жената, зад дупето й, а тя е на колене и лакти (или длани) се нарича кучешка. При мисионерската поза, дори при нежелание от страна на мъжа да забремени жената, тя може да го стисне с бедра, така че да не може онзи да го извади, свършвайки, както на мене самия са се опитвали да ми прилагат този номер, но аз в такива ситуации съм като джин, като йога, защото съм само привидно наивен. А кучешката поза е безотговорна, влизаш си и излизаш както и когато си искаш.

Не ги гледайте поповете, че имат по пет деца, те се ебат, защото нямат какво да правят през по-голямата част от времето си, ако ние чакаме да се случи така, че да нямаме какво да правим, няма да дочакаме такова време. Следователно трябва да се научим да се ебем, заради самото ебане… Преди, по време на и след Освобождението на България от турско иго народът се е ебял. Ако си мислите, че си съчинявам, добре е да четете чешките учени, занимаващи се с българска етнография тогава. Един такъв учен попитал някакъв българин, еснаф човек, от Габрово какво най-много обича. Човекът казал: „Най-много обичам да ям бял пухкав хляб и да еба!”. Записано е в книга! Ей такава дебе-ела!

А за да се ебем, трябва да се знае какво нещо е това путката, там се ебе, не два пръста край нея, извратеняци такива! Тя прилича на хралупа, ама не е хралупа. Следователно сестрите "во Христа" трябва да знаят, че не е там място да си крият орехи, капачки, пръстени и прочие неща. Понякога тя пари и сърби. Не винаги от лоша хигиена, ами често и от неудовлетвореност, от превъзбуда. Сестрите трябва да знаят обаче и още, че не са изповедалните мястото за нейното почесване. Понеже поповете са подобнострастни тям люде (поради дългото носене на пола) и често са феноменални безделници, затова поебават и докато работят. Подобно ебане не е здраво, защото от него рядко се раждат деца...

Еби се, народе, за да има енория, за да има и България!

Обаче само по къщите си!!

Белград, 13. 01. 2012 г.

Пророкът IV (Христос в Давида)

2012-01-13T14:39:00.010+02:00

Когато Самуил влезе в къщата на Йесей, воден от Духа Господен, с рог, пълен с благовонно миро, за да помаже новия цар на Израил, понеже Бог бе отстъпил от цар Саул, него го нямаше между братята му. До такава степен „го нямаше”, че чак сякаш баща му беше забравил за съществуването му. Давид беше при стадата с прашка и с лира, за да пази овците от полските хищници, пеейки... Малко по-късно ще рече на Саул, умолявайки го да му позволи двубоя между него и Голиат, че се е случвало да изтръгва овца буквално от лъвски челюсти. Той, както Исус, беше в ада, забравен от всички и пак спасявайки. Исус от Духа Господен бе търсен, за да бъде от там възведен, възкресен и помазан за цар и Месия, така и Самуил търсеше Давид, напомняйки на Йесей – „Имаш син, за когото сякаш си забравил...”. Това е смисълът и на Апостолските думи към събиращите се за Празника Петдесятница в Йерусалим юдеи – „Този, Когото вие разпнахте, Който бе един от вас, но не желаехте да е такъв, затова и го прокудихте, Него Бог Помаза за Христос и Господ”.

Народът разпозна типологията, припозна се в това, което дедите им (синовете на Яков) направиха с брат си Йосиф, продавайки го като роб в Египет, а бащите им с малкия Давид – пращайки го да пази стадата на баща им Йесей почти беззащитен. И народът започна да се покайва, "ужилен в сърцата си", според думите в Деянията Апостолски на Лука, защото у Апостолите разпозна Христос, Който се връща да им донесе храна за живот, точно тъй както Йосиф спаси от глад братята си след като стана египетски велможа, а Давид, въпреки всичко, им носеше храна на своите, на бойното поле, при войната с филистимците и когато се наложи, се изправи „сам вместо всички” срещу Голиат, тъй както Вечния Младенец Христос срещу цяла богоборна Империя с целия й пантеон от безумни и кръвожадни богове, богини и богчета, давайки Себе Си в „храна за живот” на човеците, а не като тях – ядейки човеците, за да живеят... Млъкнете! Не спорете! Това вече не е библеистика, нямам претенции към титулите ви. Това вече... и аз не знам какво е, за вас тези неща, тези пралалели са пресилени вероятно, но за мене в момента са очевидни... Просто ме оставете да довърша...

Tочно както Сауловия син Йонатан разпозна в Давид царя с очите на любовта, народът позна в Исус Христос и Господ, покори се Богу и затова огромни множества, с хиляди почти всеки ден, се кръщаваха в Името на Исус, умираха за мечтанията си, за национализма си, за да сменят идентичността си както Йонатан се „кръсти в кръвта си”, избирайки да умре заедно с баща си в битката, понеже обичаше баща си въпреки всичко и заедно с това отстъпи на Давид царството. И точно както, заради смирението му под Бога, Саул наричаше Йонатан педераст, така и юдейските началници зовяха покоряващия се на Евангелието народ „проклето простолюдие, неразбиращо Закона”... Юдейските началници отказаха да се смирят, те бяха прекалено високи, те бяха като Саул, искаха да продължат с царстването си, въпреки всичко. Затова и един сред тях, Савел (Саул), който се покори на Христос, смени името си на Павел – от висок, голям, стана малък.

Апостолите, точно както и помазания вече за цар тайно Давид, отказаха да вдигнат ръка срещу книжниците и фарисеите (предишните царстващи), но зачитаха властта им, понеже „седят на Моисеевото седалище”, макар и да се покоряваха първо Богу, когато претенциите на тази власт влизаха в конфронтация с Божия Глас. Те и не посегнаха срещу Римската власт, макар да бяха подложени на непрестанни репресии и от двете страни, както и Давид не само не уби Саул, макар на два пъти да имаше тая възможност, сварвайки го заспал, докато онзи го преследваше, но и жестоко наказа убийците на последния останал жив Саулов внук след възцаряването си. Защото, ако царепомазанието е от Светия Дух, то и времето на неговото разкриване наяве пак е във властта и суверенното решение на Светия Дух, а новият цар не разтерзава стария, почитайки Бога, който все пак е работил преди чрез него, а заради това и сам него.

Както Самуил бе сетне гонен, заради това помазване на Давид, от Саул, така и според Апостолите неприемащите Евангелската проповед бяха „хулители, гонители на Светия Дух”. И както Бог скри Давид на служба у един съседен цар от гнева на Саул, така и малкия Христос бе скрит в Египет от гнева на Ирод, така и Църквата бе крита от очите на света за дълго време сред „морето от нови източни религии” до смъртта на тогавашния юдаизъм, до самоубийствените Юдейски войни срещу Рим и последното въстание на Бар Кохба, до смъртта-преображение и на самия Рим.

Да, Древната Църква вършеше Литургията си тайно, по къщи, катакомби, самите молитви от нея не се разгласяваха и реалността на Царството се откриваше само в мъченичеството с две думи: „Христос царува” пред самия край на свидетелския подвиг… Четем у о. Александър Шмеман сякаш за една негова жажда за мъченичество. Размисляйки за мъченичеството, той го е възжелал. Отец Александър е знаел, че само в мъченичеството се открива, макар и за миг, дори за „незрящите духовно” като Савел-Павел пред смъртта на Архидякон Стефан, „реалността на Царството”. Затова и всяко разтерзаване на християнин, заради Името на Исус от тогава, та до днес е Свидетелство, възвестяване на Царството...

––––––––––––––––––––––––---

Съжалявам, че ще ви го кажа, но ние трябва да умрем както Йонатан, както Кръстителя Йоан, до един, да станем малки като Павел, за да царува Той. Ако с началото на Литургията обявяваме Царството, то нека и встъпим в него с кулминацията й, щом наистина сме сигурни, че Той ще царува. А Той ще Царува, затова да оставим планове, стратегии и борби и „всяка житейска тегота, която инак лесно ни оплита", издигайки сърцата си нагоре...

Белград, 13. 01. 2012 г.

Мили, чичо Гошо! (Отворено писмо до един храмов настоятел)

2012-01-12T18:31:00.011+02:00

Мили, чичо Гошо,

Пиша ти писмото си напълно трезвен. И още със самото му начало искам да те поздравя с братска целувка по голата глава. Аз зная, че ще оцениш това, защото си всъщност един добър и чувствителен човек, който не по-малко от всички нас иска да бъде обичан и точно като всеки от нас не знае как да го покаже. Разбрах го със сигурност, още когато ти писах онази поредица есета в Блога - "Отворено писмо до един Капитан" в пет части, за да ти обясня някои работи относно църковния живот на енорийско ниво така, както ги виждам аз, понеже в личен разговор не можех да взема думата да ти ги изприказвам, тъй като ти непрекъснато говореше за Макаренко... Тогава ми се обади накрая, след последното есе, по телефона с треперещ, както ми се стори не от гняв, глас и рече: „По-лош съм и от това, което описваш!”. Аз точно в този момент бях „докрая в Рая”, ако ме разбираш какво искам да ти кажа, затова и те обичах истински, както и ти казах. Обичам те и още, така че, не искам да се наскърбяваш от това, което ще ти споделя в момента, но, ако е рекъл Бог и ако някои хора си държат на думата, догодина ти няма да си църковен настоятел. Ама и след това ще те обичам с възможно най-нежната си любов, защото всеки от нас има нужда да усети нежност, за да стане нежен. Ние трябва да сме нежни! Да!

Мили, чичо Гошо,

Моля те да спреш да тормозиш обичания и от двама ни о. (...). Отецът си беше и си остана едно много добро момче, познавам го още от седмокласник, който си криеше парите от хулиганите в острилката си за моливи, така че веднъж ни се наложи да я чупим с камък, за да му извадим от там левчето, че да си купи баничка. Знаеш ли ти, мили чичо Гошо, колко неща са му на главата на отчето!? Знаеш ли например, че бай Ангел посегнал да удари брата на жена си, засилил се даже да го шамароса, обаче онзи се дръпнал от вратата на терасата и бай Ангел паднал от четвъртия етаж?! Не се смей! Хич не е смешно!! Понеже бай Ангел е бачкатор-човек с дете и едра, могъща жена-пушачка, без здравни осигуровки е, затова и о. (...) му ги платил, за да го приемат в болница, където е мястото на всеки, който падне от четвъртия етаж по такава причина, а не е в детски хумористичен комикс!

С всички тези неща на главата (освен две-три деца) о. (...) онзи ден решил да се разходи през центъра на града ни, да излезе "по гезмето", както там казваме и минал покрай енорията, която се чувства „майка и татко” на всички енории в града ни и от която те изпратиха при нас да ни превъзпитаваш, учейки ни на ум, разум, труд и патриотизъм. И какво си мислиш, че се случило?! Посрещнал го разгневен църковен народ, състоящ се главно и вероятно от трима-четиримата щатни служители на ДПЦ-то. Един крещял: „Светльо е сложил порно в блога си!”, а друг, че съм бил написал „Ода за вагината”. А аз „Ода за вагината” не съм писал, просто реабилитирах путката, а въпросното порно изобщо няма нищо общо с текста ми „П. като матка”, ами се намира в публикацията: „В помощ на Госпожа Изабела”...

С всичко това искам да ти кажа, че о. (...) е съвсем невинен, затова спри да го товариш с непоносими бремена. Ни най-малко не съм засегнат лично от това, което направихте впрочем сега – да изтриете пак от сайта на енорията текстовете, които след първото изтриване върнахте. От този сайт аз се дистанцирах още при първото изтриване и не съм искал нищо „да връщате”. Не съжалявам и за изтриването им сега, понеже и видях какво върнахте тогава – пропуснахте студии за кръщението и поста, за състоянието на мъртвите, чиито тези бяха консултирани с не един преподавател от Православния Богословски Факултет в Белград, за да възстановите такива, с които да покажете, че не сте „зилоти”, "главевци", „русомани” и прочие. Благодаря ви за желанието си да ме включите в пиара си, но в подобни надлъгвания не съм желал нивга да участвам. Моля те само да спреш да тормозиш отеца, защото съм сигурен, че с описаното дело няма да се задоволиш нито ти, нито приятелите ти от онази енория, че ще кротнете чак, когато Блога ми бъде изтрит, защото не „П. като матка” ви дразни, а съвсем други неща в него... Остави попа намира, аз при първа възможност ще се върна и ще се предоставя на твое разположение с надежда да ми посегнеш, ако е възможно на публично място, понеже и тази година имам нужда от някой лев да си платя таксата...

---------------------

P. S. Творческото предизвикателство да напиша и „Ода за вагината” (нещо, което не ми беше и наум идвало) е твърде голямо, ще го направя...

Ода за вагината

Вагината влажна, топла
има я у всяка дропла,
както у царица,
тъй у магарица.

Вътре в нея влизам често,
две яйца остават в ресто,
който иска да се кръсти –
мога и да бъркам с пръсти.

С лявата ръка, ръчица
мачкам дясната им цица,
а с езика си игрив
дразня клитора... щастлив...

Твой Светльо Ангелов

---------------------

P.S. Ето, сега и "Ода за вагината" има, покажи я на поп Василий, ако искаш и го попитай от мое име каква е следващата стъпка в плана му "да ми направи Варна тясна" както преди две години ми обеща в канцеларията на хр. "Св. Николай", когато с 40 градуса температура и белодробни изливи го умолявах да продължи да коментира в интервюта въпроса за Религиозното образование в Двери бг. Надявам се да не се е върнал на "План А" - побой от тебе, сина ти или приятелите ви над мен, защото, съгласи се, грехота е да пребиеш човек, който тъй мило те нарича "чичо Гошо"!

Белград, 12. 01. 2012 г.

Пророкът III (Царят се завърна!!!)

2012-01-12T14:40:00.006+02:00

В продължение на Религия и Общество и Пророчестване и религия

Тогава Архидякон Стефан рече:

- Виждам Небесата отворени и там Христос отдясно на Отца...

И те съвсем побесняха, започнаха да хвърлят камъните. Нямаше никакво разискване за вината му помежду им, вината беше очевидна – той им съобщи, че... Царят се е върнал...

А искаха да го осъдят, задето „не почита Моисей”. Почитаха ли те самите обаче Моисей? От проповедта на Стефан даже на слепците стана ясно, че той не просто почита Моисей, ами че обича Моисей, че „в Духа” ги съди, за да се покаят за всяка болка, която дедите им са причинявали на Моисей, за всяка хула, която бащите им са отправяли към пророците, продължители на делото на Моисей и са всяка рана, която те сами нанесоха на Христа – Завършител, Изпълнител на делото на Моисей. А те сами не го почитат, макар готови да убиват заради „авторитета на Моисей”, понеже нищо от това, което бе казал Моисей, за тях не беше истински важно, искаха короната на Моисей, седалището, властта, нищо повече… И те знаеха това. И народът го знаеше...

Моисей им бе казал да търсят само съд от Яхве. А те потърсиха Кесарев съд, за да осъдят Христос, защото Христос грях „пред Яхве” нямаше и те знаеха, че нямаше. Моисей им бе казал да не съдят нощем, те съдиха Христос през нощта. Моисей им бе казал да чакат Божия знак, затова и им беше оставил онези два камъка – урим и тумим. Да изпитват докрай нещата им бе казал Моисей, да чакат да видят „цялото дело” с неговото развитие, а те рекоха, че Апостолите са заплаха за „националната сигурност”, както преди това и за Христос твърдяха същото. „Ще побуни Той народа – казваха си – ще се вдигне въстание и тогава римляните ще дойдат да унищожат Храма, ще ни отнемат и относителната автономия”. За Храма ги болеше, да, затова и Христос „в Духа” ги бе предизвикал – „Ще разруша – рече – този храм и за три дни пак ще го въздигна...”

Евангелистът твърди, че Исус е имал предвид храма на Тялото Си – доброволната смърт и тридневно възкресение. И сигурно Господ е имал предвид точно това. Но не така Го разбраха слушащите тогава и Той не настоя да им обясни... Храмът им го беше въздигнал Ирод Идумеянина с Римски пари. Ирод беше идумеянин, мръсен, нечист евреин, Ирод бе в добри отношения с омразния Рим, Ирод беше развратник и убиец... Но Ирод им вдигна престол и за тях в лицето на Храма. Ирод и Рим бяха по-мъдри от Антиох IV Епифан, който искаше поклонение за себе си в самия Храм и затова Макавеите го изхвърлиха от Юдея. Ирод и Рим искаха поклонение от народа и свещенството му извън него, „пред Храма”, там където властваше римско право. А в Храма свещенството можеше да прави всичко, което смята за правилно.

Както всяка религия, когато се сведе до храм, и се събере в него, губи връзката си с реалността, така и тази превърна Храма в престол на жречеството, отстъпила преди това престолите извън храма на нечестиви царе, с нечестив закон.

Храмът бе първоначално замислен като седалище на Закона Конституция на обществото, като средище, духовен ориентир на Израил. А всеки дом в Израил бе автокефален. Автокефален, самоглавен, но не и автономен (самозаконен). Един Закон управляваше Храмовото Богослужение, същият Закон царската институция, пак тоя Закон и домовете. Законът на Божия мъж Моисей, Божият Закон. Но всеки от тези Заветни институти беше автокефален – царят, свещеникът, бащата. Комуникацията помежду им се осъществяваше чрез пророците, те тълкуваха и адаптираха Закона при нужда, те създаваха връзката на мира, затова и много пъти ще прочетем в Стария Завет: „прибегнете, допитайте се, до Закона и пророците”. Когато цар Давид посегна върху главата на един дом – този на Урия Хетееца и отне от този дом нещо, което принадлежеше на Урия суверенно - Вирсавия, прор. Натан, не някой друг, бе този, който реабилитира Урия, макар и посмъртно. Когато цар Ахав посегна на собствеността на един израилтянин, принуди го да му продаде нива, която оня не искаше да продава, прор. Илия изобличи царя, възстанови правото. Тези неща ставаха всякога лично, вършеха ги пророците, а не някоя надинституционална безлична власт, която ние днес наричаме държава, да речем или еретиците-клерикалисти, прехвърляйки модела в Църквата – Свети Синод... Църквата не е на Светия Синод, тя е на Христос в Светия Дух, децата не са държавни, те са на бащата и майката, Църквата не може да бъде държавна – тя е Тялото на Христос, но не това е сега темата.

Данъкът за царската власт, чрез който царят поддържа реда в държавата и войска срещу външните врагове, беше свещен. Беше свещена и неприкосновена частната собственост. Не само десятъците, но хлябовете бяха в Храма свещени, никой нямаше право да яде от тях, освен свещениците. При все това обаче Бог, макар да защитаваше автокефалията, като чрез Закона обявяваше ресурсите на тези Заветни институти за свещени и със своевременно пророческо слово се намесваше, за да прекрати всяко посегателство над главата или над ресурсите на един от другите, все пак и не допускаше това самоглавие да се превърне в самозаконие пак чрез пророческо слово.

„Не разделяте хляба си с бедстващите си ближните” изобличаваше прор. Исая израилтяните, „затова и молитвите ви Бог не чува, дори като постите”. Всяко „първородно дете” от семейството пък беше Божие и се откупваше с жертва, всяко първородно от стадото („което разтваря утробата”) също принадлежеше на Яхве. А синовете-свещеници на Илий умряха внезапно, както предизвести прор. Самуил, защото злоупотребяваха с жертвеното месо, което според Закона трябваше да споделят с богомолния народ, но не отделяйки филето за себе си, за да дадат на народа мазнината, както правеха и така „отвращаваха народа от жертвите”, ами като с равностойни сътрапезници... Старозаветната теокрация не беше „царска теокрация” или „жреческа теокрация”, ами се осъществяваше в свободата на съдействието между дом, Храм и държавност. Тя не беше нито фашизъм, нито клерикализъм, а Заветна Теокрация с независими институти.

Но за времето на Исус Храмът бе се превърнал в гето, където една клика упражняваше власт над народа – тормозен вън, тормозен и вътре. Народът отвън целуваше ръцете на прокуратори, центуриони и етнарси, а вътре на жреци...

Тогава Христос рече:

- Ще унищожа този Храм.

Всички много се смяха. Най-много се смяха, когато допълни, че ще го вдигне отново за три дни. Четиридесет години Храмът беше строен с огромен ресурс и на етнарси, и на самия Император, затова и те може би ги мразеха, но ги уважаваха, заради силата и постоянството, заради това, че можеха да вкарат в едно начинание толкова много пари... А този цървулан твърди не само, че ще го събори, ами и че ще го вдигне наново за три дни, сякаш че е сламен. Ако не беше смешно, би било обидно, че се отнася с такова неуважение към масивния им каменно-златен престол...

Но те не разбираха...

Царят се върна, с Него се завърнаха и онези двама, които единствени като Него съчетаваха служение на цар, свещеник и пророк – Моисей и Давид – с ново Законодаване на „закон, написан в сърцата” и с новия танц в Духа на свободата, за един Завет с огън по-страшен от Синайските гръмотевици – с огнените езици на Духа Светаго, с песен и славословие на ангелски езици "до краищата на Вселената", за да пресътворят, да възсъздадат наново покварените институти – Храмът в Църква, домът в рай, а светът в Царство, но не на човек или на клика, ами „на Отца, Сина и Светия Дух”, и не с оръжие, ами в Литургия за Евхаристия...

Белград, 12. 01. 2012 г.

Мълчаните тайни (Второ отворено писмо до Светия Синод на БПЦ)

2012-01-11T13:19:00.006+02:00

Викайте, крещете, хвърляйте по мене разни работи, хич не ме интересува! Ще повторя за онези, на които не им е още станало ясно, че ресурсът на Българската Православна Църква за влияние в обществото, за отстояване на християнски ценности или завръщането му към тях, се състои от неколцина души.

На първа линия са концептуалистите. Борислав Аврамов и Емилиан Погончев. Борислав Аврамов е с юридическо образование, завършено в Технически институт МИ Варна. Концептуализмът за него е хоби. Защото основно се занимава с други неща – прави се на християнски психолог, събира млади семейства и стари моми и ги учи да общуват. Отделно от туй се опитва да терапевтира наркозависими с четене на светоотеческа литература и слушане на Лили Иванова... В резултат, на което се случва наркоман, на няма и месец-време в ремисия, да започне да пее потресаващо: „Ветро-ове!”, да разсъждава за Нетварната светлина, представяйки си я вероятно като „златната помпа” и всичко това малко преди да набие Борислав и да си тръгне. Последното сме виждали с очите си, по-точно сме виждали как го гонят да го шамаросат, истинското му набиване на Борко още не сме. Емилиан Погончев е със семинаристко образование (двугодишния паралелен курс) и педагогическо. Той е топ-концептуалистът. Емо ходи пет за четири из страната и „наблюдава ситуацията”. Ситуацията я наблюдава, за да не изтърве възможност да напише някой Устав или Концепция. Те двамата са на полу-щат при поп Василий Шаган.

Поп Василий е българин от Молдова, от село Тераклия и вероятно е видял асансьор за пръв път на двадесетгодишна възраст, когато е стъпил във Велико Търново да учи богословие по „обмен на религиозни кадри” между ДС и КГБ. Понеже е талантлив папагал, който умее да повтаря интригуващо това, което знае, че ще се хареса на силните му приятели – днес едни, утре други, натрупа авторитет и с този авторитет осигури на Борислав и на Емилиан безбедно и мирно писане на Концепции, които после Светия Синод подписва, защото излизат неформално от имената на двама от най-влиятелните сега митрополити. На Светия Синод на БПЦ през ум не му минава да отдели пари за стипендиране на учещи богослови, за изпращането им на специализации, за организиране на семинари по Факултетите, но винаги му се намират да наеме няколко „мастити учени” да сложат имената си под Борково-Емова поредна Концепция...

Борко и Емо са сътрудничещите концептуалисти. Преписаха, осакатявайки я, сръбската концепция за вероучение в държавното училище, като смениха думата „веронаука” с „профилирано религиозно образование” и редуцираха броя на религиозните конфесии до две на български терен. Наскоро преписаха и руската мисионерска концепция. Заработват си парите тоест, тези арогантни и полуграмотни безобразници... Последното, което казвам, не си го измислям. Не съм виждал необработени текстове, излезли изпод ръката на Емилиан, ама Бориславови съм виждал, щото ми ги показваше лично, когато пишех за Православие бг., надявайки се да ги препратя, понеже като всеки „творец” е стеснителен и срамежлив – във всяко изречение имаше по две поне груби правописни грешки...

Апологетът-сътрудник на Синода пък е Руси Ст. Русев. Руси е лауреат на някакъв провинциален конкурс за драматургия отпреди години. Затова се мисли за Автор и подозирам, че той именно пише редовно налудничави анонимни коментари под онлайн-публикациите на големи български всекидневници. Преди време „разпозна” в Йоан Зизиулас протестантстващ богослов, задето съвсем в духа на мистическото източно богословие Зизиулас проповядва, че с Христовите „плът и кръв” се причастяваме благодатно, а не веществено, както е по римо-католически, за което Двери бг. талантливо го осмяха Руси. После нападна Пламен Сивов, твърдейки, че за да стане масон 34-а степен е заклал православна студентка по богословие. Услужливи езици ми подшушнаха обаче, че всичко се дължи на факта, че Сивов не е дал още пари от Фондацията си за неговата „духовно-просветителска” дейност. Духовната просвета на Руси се състои в това, че списва енорийски листове на големи централни храмове в София, заема там позиции относно "всичко в църквата, богословието и обществото", публикува и текстове на столични свещеници, които безобразно редактира, ако нещо от тезите им не се вписва в неговото виждане за това „какво и как трябва”. Константа в апологетиката на Руси са антимасонството и антисемитизма, той смята, че за всички проблеми на православния свят са виновни именно юдо-масоните. С Руси не бих се занимавал, защото е достатъчно як и луд, за да ми посегне физически, но се занимавам, понеже последното му изпълнение беше да „сложи на хуя си” един свещеник от малцината едновременно грамотни и посветени християни в БПЦ – о. Стефан Стефанов в сайта на съвсем централен софийски храм, представяйки за велик духовен катарзис една успяла местна интрига в Русе срещу отец Стефан.

Богословите-сътрудници на Светия Синод са Анула Христова, която е „доаен на гръцкото богословие в България”, Дарин Алексиев – „разбирачът” на руското и Десислава Пулиева – „специалистката” по сектознание. Тук вече не ми се пише, защото ме е гнус до ужас. Тези хора толкова се самозабравиха, че от институционалните трибуни на БПЦ заляха достойни български богослови с помия, с арогантни нападки, които нищо общо нямат с принципна критика на позиции, а със злобата им срещу тях, че не са ги почели навреме...

Отделно от това си имаме и биячи. Един такъв се опита преди половин година да ми организира побой във Варна. Да, лично на мене! То не бяха обиди, заради мои критики, то не бяха заплахи, заради отказа да отстъпя пред претенцията му да отсъжда на енорийско ниво по въпроси, от които хабер си няма. А свещениците не само мълчаха, ами и някои от тях се опитваха да ме спрат от Причастие, за да нямат онзи или сина му задръжки да ме пребият насред храмови дворове при това.

* * *

С тази паплач ли, уважаеми Архиереи, ще рехристиянизирате България?? Но какво ли ви говоря на вас?! Вие сега вървите по ръба на скандала, защото си знаете един другиму и кътните зъби, пък надпреварата е сериозна - кой ще сложи един ден бяло було. Защо ви е, обаче?? И не се ли притеснявате, че няма да сте достойни за това същото було, което е носил и Старецът Евтимий??

_________________________________________________

P. S. Слушах днеска интервю на Дядо Кирил отпреди Коледа. В това свое интервю Дядо Кирил си защити Линкълна. Дядо Кирил убедително обясни това, което и на слепците бе ясно още от самото начало, че колата не е нито истински скъпа, нито пък е лимузина. Другото, което Дядо Кирил обясни бе, че оттегля критиките си към работата на Светия Синод. Събрали се, обсъдили и установили, че имало и позитиви, че не било всичко тъй черно, както ни се струвало. Например съработването на Синода и едно-две министерства. Дядо Кирил е неречовит, емоционален и безхитростен. Затова и изтърва реплика. Репликата, която Дядо Кирил изтърва беше, че преосмислил становището си в контекста на скорошната антицърковна кампания. Той не довърши, подразбра се, че Синодалните стареи са стреснати от офанзивата срещу Църквата и авторитета й, затова са забравили противоречията си и сега са сплотен отбор. Това, че са сплотени е хубаво, всеки един лидер може да разчита на отбора си, когато е сплотен, това означава, че те са двойно по-силни срещу външни заплахи, установявайки вътрешен мир. От това сплотяване обаче никой няма полза, защото то идва да тушира надигащите се колебания и несъгласия по проблемни въпроси, които след него и заради него (сплотяването) ще останат нерешени.

А антицърковната кампания започна Мартин Карбовски... Мартин Карбовски не веднъж е показвал афинитета си към поповете около Митрополит Николай, откровената си неприязън към протестантството и любовта си към Бойко Борисов – един афинитет т.е. към всички социални лостове – политически и духовни за установяването на местен фашистки ренесанс. Много бе странно, че именно той повдигна цяло цунами с помия срещу Владиците, чиито авторитет Николаевата апологетика защитава инак „анблок”. След консолидацията на Владиците, циганите на Карбовски, които ги омаскариха, публично се покаяха. Точно както и Митрополит Симеон получи „добри думи” преди време от Николай, когато подписа калпавата Синодална концепция за религиозно образование, на която се противеше и Николай спря да го уволнява... Ваши Високопреосвещенства, наблюдавайки тоя цирк от далече, искам да ви информирам най- отговорно, че за да си разиграва коня, Митрополит Николай ви прави на маймуни.

Белград, 11. 01. 2012 г.

Никаква Питка не си ти, ами си Солетка!

2012-01-10T23:28:00.011+02:00

Продължение на "Мила Питке, трябва да ядеш!!"

…Той, както казахме вече, скочи от прозореца. Приземи се благополучно на гъза си сред един мек пясъчник. Стана, изтупа се, приведе се в ред и тръгна да се разхожда, докато Пекарят се обръсне и отиде да работи, както правят всички нормални хора по това време на деня... Мина покрай пет-шестима добри познати, с двама от тях се скара, а третият се опита да му удари шамар още преди да си е отворил устата да рече: „Добър ден!”, от четвъртия взе пари назаем, защото смяташе да й приготви вкусен обяд. Това трябваше обезателно да свърши, щото не бе само негово мнение, че е неестествено слаба, както и едната му сестра днес умно забеляза, че е по-скоро Солетка, отколкото Меденка. А сестра му ги разбира тия работи, защото при все, че ходи редовно на танци и гимнастика, все си е малко слонче...

За тази цел обезателно трябваше да се маскира, че ако Господин Пекарят се върнеше ненадейно и го завареше в кухнята, да го помисли за... тъща си... Мина за минутка през една от предишните си жени, чиито поли му ставаха. Обеща й, че утре задължително ще се оженят и взе за малко онази сивата пола, на сините и зелените цветчета. Купи килограм свинско филе, малко вино, чесън на прах, лук и още туй-онуй... Върна се след около час-време и влезе през отдушника. Питката бе пак заспала, защото бе хапнала тъй както трябва приготвената закуска, пък, ако сте забелязали, като се наядеш хубаво се спи отлично.

Зае се да приготвя марината за месото. Първо го наряза на малки хапки и го осоли. Наръси го с чесън на прах, чубричка малко пръсна, щипка червено пиперче, две стрити сухи зеленчукови кубчета за бульон. Наряза две-три глави лук наситно, два големи моркова от ония правите и дебелите, на колеленца, дето вашите жени откачат, ако ги счупите и отъркаля месото в тях. Заля го с водна чаша червено вино, половин чаена чаша ябълков оцет, две-три пръски олио. Добави му и чаша вода. Така трябваше да престои поне два часа...

Докато чакаше месото да попие всички тези малки вълшебства, започна да подрежда и глади дрехи... Първо изглади и й сгъна чорапките – на първия ред копринените, на втория памучните, на третия – дантелените. Чорапогащници тя нямаше. С чорапогащници, уважаеми, ходят сестрите ви, подсилени с метални нишки и даже мрежички, за да не ги късат лимбите и запетаите от едри, твърди черни кичури косми (и същевременно да си ги крият под тях) по коленете, дето обикновено са така широки, че зетьовите ви, ако са се намерили такива (при това на заплата, на щат), си пият кафето на тях във водни чаши с приятели. На нея такива неща не й трябваха... Гащичките й обаче не успя да сгъне, защото се... заигра с тях. Така се изтърколиха неусетно не два, а цели три часа. Той погледна часовника си, който не е имал никога и се стресна! Божичко, ще се събуди гладна! А още нищо не е готово! Изтича в спалнята на пръсти, видя я, че почва да се размърдва и... й тресна един юмрук, за да я успи. Не бе, майтап си правя! Спеше си като къпано пиленце още.

Върна се в кухнята, сложи месото да се пече на максимални градуси в тенджера от йенско стъкло, заедно с марината и отиде да си доиграе с гащичките й. Най-дълго си игра с червените и понеже не можа да се отдели от тях, ги открадна, прибра си ги в джоба на... Полата няма джоб, бе! Просто ги обу, за да ги отнесе със себе си. Ама как ще ги обуе, бе!? Те са мънички! Значи, сложи си ги на... На единия само крак до глезена при това, простаци такива, къде си въобразявате вие, че си ги сложи, той да не е извратен като вас!?... Когато месото се изпече, надроби половин кило сиренце, предварително задушени гъбки, смеси го с тях и настърга отгоре фин слой кашкавал (около 100, 150 грама) като сложи капака на тенджерата, за да не изсъхнат сиренето и кашкавала, ами да станат на сочна паста. Върна се в спалнята й, ухапа я по дупето, за да се събуди, щото "от сън спомен няма" и пак скочи през прозореца...

* * *

Днес не се върна повече, защото отиде да се изповядва при попа си, че е станал... травестит... Пък и, ако Пекарят не знае едни яйца за вечеря да забърка, ебахти Пекаря, извинявам се!

* * *

Ел’ видиш, Љубава, да могу и без тога, o коме се увек бринеш да ми недостаје?!

Па ме шаљеш тамо где ми срце неће!

Срам те било!! Ни сам ја пас!!

Белград, 10. 01. 2012 г.

Мила Питке, трябва да ядеш!!

2012-01-10T19:35:00.008+02:00

Денят, в който Вселената празнува Събитието на събитията – изваждането на Медената Питка от пещта, започна както почва всеки друг неин ден...

* * *

Не! Не с „Марширала краља Петра гарда”, с тройно кафе и две хапчета „Кафетин”, заради непремерено количество черно „Тиквешко” вино вечерта, както започват моите дни, не и както почват вашите – с два часа размисляне кой ви харесва и как да го изработите, заради това или кой не ви харесва и как да му го върнете тъпкано, задето не ви харесва. Не и както на някои български митрополити дните почват – на бегом за обезболяващ вазелин до аптеката. Не и както на Боре Кръстев дните почват отскоро...

„Къде е милият Светльо? – мисли си Борислав - Какво ли прави сега??” Той ме идеализира, затова си въобразява, че рано сутрин стена над писалището бременен с идеи, вместо като всички нормални хора по това време на деня да акам, броейки наум познатите си, но не, за да се моля за тях, а за да реша кого днес да „запаля с 1000 динара”... „Защо ли ми трябваше – продължава да си мисли, щото той много мисли - да му повтарям по веднъж седмично поне какво смятат за него тъпите ми виртуални приятели сякаш е мое лично мнение?! Защо? Защо?? Защо-о!?” Не го мислете вие пък него, ще го целуне Маргарита, ще му мине всичко, даже стреса от една Йорданка ще му мине, за която приятелите му искаха да го оженят, а той глупчото още вярва, че доброто му мислят... А аз петнадесет дена почти не ядох, не защото съм прахосник, не и защото, пишейки за Светия Дух, смятах, че подобава пост и аскеза, ами защото сега събирам пари. Искам да им подаря пералня, когато се оженят с Маргарита, но вие не му казвайте. Нека страда!

* * *

Нейният ден започна с това, че си изми очичките.

* * *

Ама не както вие си ги миете, стържейки с тъпото на ножа първо половин час гурели. Изобщо не си въобразявайте, че можете да се сравнявате като „курец с палец”!

* * *

После си изми зъбките с малка четчица, щото колко й е на нея устичката, замислете се и накрая си избърса носленцето с бяла свилена кърпичка на теменужки... Да! Именно си го избърса!

* * *

А не както го духате вие, така че всички излъгали се да кацнат по прозорците ви гълъби хвръкват и започват да се блъскат оглушели из телеграфните стълбове наоколо, а на комшиите детето крещи в съня си:

- Мамо, мамо!! Идват слоновете на Анибал!

* * *

Направи закуска за всички свои домашни, а сама хапна само една препечена филийка с мед...

Слушай, Питке! Не може така, ти и затова тъй често боледуваш. Сега ще ти направя закуска!

Той взе две яйца, дето ги няма и ги свари в тенджерка на котлон, дето ни нея, нито котлонът ги има... Докато яйцата се варяха, бръкна в хладилника, дето го няма и извади чистото краве масло, дето го няма. Сложи в тостера, дето го е нямало нивга, три филии хляб, дето и тях ги няма, докато те се изпекоха маслото омекна (Какво като го няма бе, глупаци такива!? Това пречи ли му да омекне!?) и ги намаза с него обилно, докато са още топли. Уми хубаво два домата, почисти им добре дръжките, наряза ги на тънки резени и покри с тях филиите, при все, че ги няма...

* * *

А да не мислите пък, че доматите го има, бе!? Следователно нищо не пречи да покриеш с доматени резени, дето ги няма, филии, дето не по-малко ги няма, намазани с масло, което хич го няма... А вие като имате всичко това, да не сте прокопсали, а! „Имам масло, имам хляб, сирене с луканка имам!!” И какво като имате?! Аз пък имам ракия днес! Те за туй са ви и жените по триста кила и давате всеки месец по сто лева за „Мистър Мускул” да си отпушвате клозетите!! Ай, сиктир от тука с вашите глупости!!... Тука може и тия неща да ги няма, ама у тях ги има, пък аз съм сега там нагости! Видяхте ли как ви затапих!?

Що ли се занимавам с вас изобщо?! Тихо! Сега приготвям закуска.

* * *

Върху доматените резени той сложи резени със сирене, а когато яйцата станаха готови, ги обели и ги наряза само на половинки, за да не се разпилява жълтъкът из чинията... Всичко това прибра в предварително затоплена фурна, за да не изстива, в дълбока чиния, която покри с друга дълбока чиния, за да е топло, без да изсъхва, докато свари кафе... Във врящата вода сложи две супени лъжици „Якоб монарх”, остави го да поври така, сетне добави лъжица мед и го разбърква, докато медът се разтвори. Прецеди го два пъти с цедка и трети път през медицинска марля. Пръсна му и малко канела. Когато приключи, взе чашата и чинията, излезе от кухнята, мина тихичко покрай Господин Пекаря, който се бръснеше в банята и на пръсти влезе в спалнята й, докато тя още спеше... Остави чинията до главата й, а чашата с кафе на шкафчето до леглото, близна я по ухото, за да я събуди и бързо скочи през прозореца, преди да го е видял който и да било, защото каква изненада би била, съгласете си, ако се разбереше, че той я е направил??...

Белград, 10. 01. 2012 г.

Тактично (от Пресцентъра на Светльо с любов и благодарност)

2012-01-10T16:01:00.007+02:00

N.B. Името на дамата е сменено с псевдонима Телефонка от съображения за тактичност...

Мила Лельо Телефонке, скъпа моя редовна читателко, сърдечно ти благодаря за паричките, които ми изпрати от тебе по Western Union твоята приятелка! С тях си заредих картата за Столовата... Така че, днес хапнах мусакица, пилешка супичка, салатка от кисело зеленце и едно мъничко шоколадче. Останаха ми да си купя половин литър кока-кола, за да се дозасладя и същевременно да се затапя дет’ се вика, пакетче с кафе за вкъщи си взех и две кутийки с цигарки „Pall Mall – 100”. Купих си дори половин литър домашна ракийка с добър вкус и съмнителен произход от плешивия сбръчкан дядо на пазара до Столовата, който я продава върху една обърната щайга. Останаха ми и тридесет динара, с които след малко ще сляза при Портиера Владо да пием кафе от машината двамата. На влизане му изпях „Тих бял Дунав се вълнува, бум!” и му разказах за Христо Ботев, за автомобила Линкълн на дядо Кирил и за Априлското въстание. Сега смятам да му разкажа за Стефан Стамболов и за секретаря на една българска митрополия по Дунава, а за утре съм му приготвил разказ за това как в началото на 90-те години от миналия век в един варненски киносалон пуснаха филма „Калигула” с Питър О’Туул, как на средата двама циганина се сбиха, така че дойде полиция и за Митрополит Николай...

Владо много се смее на всичко, което му разказвам, а понякога се стряска заедно с мене и се натъжава съвсем искрено, както вчера, когато му казах, че тя е болна. Владо не е женен, както не си омъжена вече и ти, така че, един хубав ден, след много, много години, когато с Меденка решим да се оженим, ти и той ще сте ни кумове. Надявам се да не е много далече туй време, не заради друго, ами щото ти си вече жена на възраст, а на истинските сватби, знаеш, кумите трябва да тропат ръченица с погачата...

Единственото, което не можах да разбера, е защо ми е телефонния ти номер, който така деликатно си вмъкнала между останалата необходима информация с данните на приятелката ти... Едновременно съм поласкан и леко уплашен! Ласкае ме твоето доверие, ласкае ме и твоята майчинска загриженост, с която ме предупреждаваш да не се влюбвам тъй лесно и „докрай”... Ти и една Леля Снежка ме карате да се усещам истински обичан! Леля Снежка постоянно ме поздравява с трогателно романтични стари-градски песни от времето на своя абитуриентски бал за „салкъма бял” и за „морската сирена с нейния моряк-удавник”, а ти се грижиш да не разбият сърцето ми.

Благодаря ви!!

Уплашен съм обаче, че си ми повярвала вероятно за множествените оргазми! Мила Лельо Телефонке, искам да ти споделя, че те излъгах. Множествен оргазъм съм виждал само веднъж-два пъти през целия си живот и то преди години с една Леля Пепи. При това толкова се уплаших, а аз бях само на някакви си двадесет и пет-шест, че в първия момент избягах от стаята, защото реших, че е изпаднала в нервна криза... Нервните кризи не са шега нещо, знаеш, в нервни кризи преди време редовно изпадаше мама. Не, че сега не изпада (какво ти „изпада”, понякога имам чувството, че ги чака с нетърпение и весело „скача в тях”), но с годините улегна, стана по-честна и вместо с „Изпадам в нервна криза...”, скандалът почва с: „Прихванаха ме!!” Крещи с часове, залостя ли вратата на стаята си скача с цяло тяло върху нея, а когато аз кресна веднъж-дваж, твърди, че специално заради мен бай Добри комшията щял да вика полиция за нарушения си от викането ми душевен мир и вътрешна хармония... Така веднъж ми пукна с едно желязо китката, затова и се уплаших тогава от Леля Пепи, а не защото съм страхлив. Никога, още от малък, не съм вярвал, че под полата на баба Яга, където се заканваха да ме пратят, когато не слушам, е страшно, ами напротив – всякога ми е било любопитно какво толкова има там, че така странно мирише по автобусите лятно време, когато леличките се потят!... Следователно не ме е страх нито от полата ти, нито от това, че ще изпаднеш в нервна криза, понеже те познавам като една мила и слънчева леличка. Страхувам се само, че бих те разочаровал!

Белград, 10. 01. 2012 г.

Скъпи Дядо Н. (поредното Отворено писмо)

2012-01-09T19:07:00.010+02:00

По повод лежерна реплика на обща приятелка по мой адрес: „Ти наистина си гениален, макар и луд...”

N. B. Дядо Н. да не се бърка нито с Недялкиния Дядо Недко, нито с Дядо Нато, както галено наричат едни симпатични смотаняци Митр. Натанаил

Скъпи Дядо Н., ако си първоизточник на тази констатация, искам да ти кажа, че лудият в нашето малко виртуално семейство си само и единствено ти. При това константно. Аз съм луд отвреме-навреме. Полудявам съвсем случайно, ако ми кажат, примерно, че на Луната е паднал сняг или ако се усъмня, че не ме обичат. Последния път, когато се усъмних в този конституиращ моята твърде здрава иначе психика факт, бях решил да се записвам доброволец за евентуална война в Косово на сръбска страна. По цял ден ходих нагоре-надолу по стъпалата на мястото, където сега живея сам като бухал, чакайки „месечния патриаршески благослов” и пеех: “Поље славно, поље православно, одлазимо на Косово равно, одлазимо да се не вратимо!”. Педжа, който планираше да тръгнем заедно, чувайки какво пея, постоянно ми правеше забележки: „Немој да прићаш таквих глупости бре! Идемо да постанемо герои! Ће кренемо са “Додђи попе љубимо ти стопе” и ће се вратимо са “Жене воле офисире!”.

Сънувах даже, че ме екипират във военнонаборния пункт, но не ми дават да ида с лап-топа си, затова съобщавам на всички къде отивам в последния момент, свързан с нашата малка виртуална религиозна общност по някаква чудна безжична връзка, която непрестанно се губеше. Описах всичко – пушката, ботушите си, гащите си... Мълчах сърдито само по въпроса защо отивам, казвах си наум: „Нека Тя така и не разбере, нека си мисли, че е изгубила в мое лице чутовен герой, а не просто влюбен ненормалник, когато ме застрелят!”. А мене обезателно биха ме застреляли, щото, както забеляза един приятел на твой приятел това лято, черпейки ме бира и въздържайки се да не ме плесне по муцуната, понеже му ядях кебапчетата и го гледах същевременно надменно както Винету и Олд Шетърхенд заедно са гледали подлия вожд на команчите, съм пасионарен тип... Важна е песента, която ще изпеем, тропайки, разбираш ли, а не, че ще ни гръмнат?!... Но това съвсем не значи, че имаш повече от месец-време да смениш Концепцията, песните са си песни, но аз си имам цел, знаеш за какво говоря!...

За протокола само ще кажа, че това беше точно между съня как се женя за Меденка и този, в който сънувах, че Пламен Сивов е шофьор на автобус по линията София-Пловдив-Сливен-Варна, че на отсечката край Белослав „вдигнал двеста”, а една от бившите ми жени, с която пътувахме заедно, му е плеснала шамар, за да намали. Щото тя твърдеше, че знае карате. Карате в реалността тя очевидно не владееше, защото на раздяла, вместо целувка, както обикновено правя с жените си, реших да я изпратя със страшна плесница, от която Госпожата летя цял метър, за да седне накрая в един кашон. Боят изгражда, не да разгражда, както знае даже Камен Донев и този шамар така я преобрази, че надмина себе си в секса, който последва в кашона и около него, ама това не ме спря да си тръгна. В сънищата обаче нищо не е както си е, затова и Пацо бе зверски шамаросан от нея, чудя се даже как задържа волана, докато разправяше, че е нещастен, защото само един Пейчев го бил обичал истински.

Вторият път, когато се случи нещо подобно, беше тази сутрин, което вече го описах, само ще допълня, че това да лишиш света от Пера Крачун е като да убиеш Коледата, защото на румънски Крачун означава точно Коледа. Грехота!!

През останалата част от времето съм изключително нормален. Толкова съм нормален, че бих могъл да ръководя даже малка психиатрия! Не вярваш ли?!? О-о, май въобще не си така вярващ значи, както се представяш!

Слушай тогава и си записвай!

Една от тъщите ми беше редовна клиентка на д-р Войнов (знаменит местен психиатър). Освен туй oбичаше „бира, кафе и цигари”. После, за кратко, обикна и мен... Обикна ме защото й „казах всичко, що е сторила.” (Йоан 4:39). А й го казах, не, понеже се мисля за психолог или, недай Господи, за пневматикос, духоносец, а защото ме ядоса. Ядоса ме, защото изпи, поради липса на бира, пет литра домашно вино „Липа” за три дни. Изпи го, докато взимах антибиотик и не можех да близна ни капка. А бях болен от... срамни гъбички в гърлото, както винаги... На петия ден, дванадесет часа, на които и минутите броих, след последния прием на хапчето, весело се отправих към тубата. А тубата празна!

Тогава й наговорих всичко, което си мисля. А тя възкликна:

- Ти да не си д-р Войнов бе!? Той твърди съвсем същото!!

И после се влюби в мене...

Следователно мога да се справя. Купи ми психиатрия, скъпи Дядо Н., моля те! Цял Факултет от Университет купи, че една малка болница ли не можеш?!!

* * *

Волим те, Љубава, волим те, како ни си сањала да је могуће неки тебе тако волeти – истовремено пуно нежно и скроз лудо. Будим се тебе сањати и спавам, због да се у тебе будити...

Али још једну недељу дана овде без тобом и стварно биће потребан мени добар психиатар...

Белград, 09. 01. 2012 г.

Грозната, Хубавата и Медената (как Пера Крачун замалко не припадна)

2012-01-09T12:56:00.009+02:00

Той толкова се ядоса, че направо побесня. Погледна първо дали прозореца в интернатския коридор е отворен, слава Богу не беше, затова хвана с две ръце лап-топа си и го тресна в земята. Сетне скочи на бос крак върху него два пъти...

Машините hp, право да ви кажа, са железни. Още работи, както виждате, само дето копчетата на клавиатурата скърцат вече леко при натискане...

* * *

Всичко започна още вчера-вечерта... Около 19.00 ч. дунавско време на вратата му се похлопа настоятелно. Понеже от десет и повече дни нямаше какво да крие, отвори бързо. Коледни подаръци. Носеха му ги две сестри. Едната грозна, другата хубава, едната все крива, недоволна, другата слънчева и радостна. Добрата бе грозната, кривотията – хубавата, т.е. така се бяха разпределили качествата им, че никоя не можеше да се омъжи и затова ходиха все двечките...

- Здраво, Светиславе...
- Здраво-живо, лепотици.
- Понели смо ти димљено месо, мало црно вино, цигарете... Христос се роди!
- Роди се јер. Бар два пута!- рече той, имайки наум разликата между два Богослужебни календара, но те очевидно изтълкуваха думите му превратно, посвоему, затова и се намъкнаха с стаята, без да чакат покана.

- Ел’ хоћеш и траву?

Ех, луди-млади! Той им обясни, че е друга генерация, стар вече човек, който смята, че отдавна е твърде късно да опитва нещо различно от любимия си алкохол, затова, ако имат ракия, по-добре ракия да дадат, дуня, вилямовка, няма значение каква, все е вкусна, вместо да му предлагат нещо, което със сигурност няма да оцени...

- Па ни си баш стар – рече Грозната.
- Још ваљаш – подкрепи я Хубавата.

И захихикаха една на друга на раменете, хванали се за ръчички.

Сетне Грозната се зае да чисти стаята, а Хубавата да го разговаря. Имаха си тактика сиреч.

- Кад’ни отац крене на путна посла ће те позовемо кући и тако лепо ће те надувамо да видиш што си пропустио...

Той им обясни още, че и съвсем трезвен може с две думи да ядоса цял град, пийне ли кило вино пък цяла държава. И не иска да си помисли какво вече със сигурност би се случило, ако се напуши с трева. Помисли си го обаче неволно и си заразтрива нежно любимия, още нечупен, нос.

Изчака Грозната да изчисти, след което галантно ги изпрати чак до стълбището...

Това беше Прелюдията.

Час по-късно започна да се завързва Завръзката.

Завръзката се завърза, когато научи, че Медената е сериозно болна.

Тя се бе уплашила, но той се уплаши два пъти повече.

И тогава дойде Развоят...

Първата чаша вино си влезе точно на място. Разля се благословената още от Ной и от Гедеона течност по жилите му топло като огън и последните й вълни го удариха както нисковолтажен ток удря едновременно в слабините, петите и дланите. Втората чаша обаче вкара със себе си и... първия „филм”. Представи си, че Питката е умряла. Грешката беше, че започна да развива филма. На средата на третата сцена се уплаши не нашега. Помоли се Богу, без да се прекръсти, щото му беше неудобно да се кръсти, когато се моли искрено точно с онази ръка, която наричаше галено Десислава, на Левислава кака й...

Емоциите през последните десетина дена обаче му бяха дошли в повече от нормалното даже за него, затова изпи набързо още две чаши и заспа... Сънува първо как е умряла. Намираха се в храма, всички бяха на опелото, там и той. Тогава за първи път припадна. Сетне сънува втори сън. Понеже не можеше да присъства на погребението, недопустимо беше, поради разбираеми причини, отиде след това където тя работи и помоли да му кажат къде е гробът. Искаше да живее на него, моля ви се! Посочиха му неопределено нанякъде, той се обърна да тръгне натам и... пак припадна... Понеже му писна да припада, реши да се събуди. Така хубаво се събуди, че не спа до сутринта! Поне спря да припада.

В 8.00 ч. сутринта настъпи Кулминацията.

Той се включи в международната персонална телевизия, чакайки. Понеже и най-страшните сънища стават смешни, когато ги разкажеш на жив човек, затова и намери междувременно приятел, комуто разказа сънищата си. Тогава се появи и тя. Разказа си съня и на нея, толкова беше щастлив, че е жива!... А тя му се разсърди. Разсърди му се не, защото е „умряла”, тя не е самовлюбена като вас, чекиджии такива, а защото от нейното „умиране” си беше направил "многосериен виц". Разсърди му се и приятелят, понеже го включи във вица и затова му вкара последния филм, лъжейки го. Последният филм бе истински "Страшен филм" (третата серия, ако сте гледали първите две).

- Тутта финитто! – рече тя междувременно, понеже като се ядоса не псува като вас, ами проговаря италианския като матерен език.
- Тутта ди тутти каппи! – викна той единственото от италианския, което знаеше, освен „Оу-у, венти куатро милла бачи".
- Скузи?
- Боли ме хуя! – събуди се у него татко му, както винаги, когато няма реална заплаха за носа му и той реши да се прави на „корав мъж”.

Но да си твърде дълго мъжкар не е лесно, особено, ако си бил като малък педераст, затова и пазиш у себе си една деликатност, една типично женска чувствителност. Ама понеже наяве е мъчно да припаднеш, затова и той направи онова, с което нашата приказка започна... Добре, че не беше отворен прозорецът, защото ако беше, сновящият често край сградата Пера Крачун действително щеше трайно да припадне...

* * *

А представяте ли си, мили деца, ако се беше напушил?!

* * *

Ti amo...

P. S. И тебе обичам, друже, но не като... педераст...

Белград, 09. 01. 2012 г.

Как Медената Питка се разболя

2012-01-08T15:36:00.006+02:00

Веднъж, много-много отдавна-а... Колко ли да е било отдавна, сякаш вчера беше, Медената Питка се разболя. Вдигна температура и медът по нея се разтече, тя твърдеше, че не си е мила косата, защото е болна, че е мръсна, затова така изглежда, но Той знаеше, че това всъщност е разтопен мед, който като златни жилки се спускаше край лицето й... А температурата се мери, освен с устни и с термометър. Тя си имаше още от ония хубавите стари живачни термометри, онези големите, затова и си сложи термометър. Как го събра тоя големия термометър под мишница туй малкото питко-човеченце, бе?! Как!? Като че релса за завеса подмиши. Той се чуди, гледайки я на екрана по „интернационалната персонална телевизия” и се смя, после се смя и пак се чуди...

Пекарят пък, един много добър и сериозен човек, беше зает с всички онези неща, с които се занимават пекарите, когато не ги гледате и не можеше да следи Медената Питка дали й е зле, добре ли й и въобще-изобщо как е. А Медените Питки, както знаете, когато са истински Медени Питки, не лежат през цялото време в мед, дори когато трябва да лежат, за това и след като бъде открадната, нашата Медена Питка първо ще спи скрита поне десет дни в мед с орехи и целувки и чак после... каквото и да било друго... Те, даже болни-боленички, сгъват салфетки, подреждат лъжици и вилици, чистят тавите, в които Пекарят пече разни работи, правят го, грижейки се за своите родители Баничките и за своите деца Баклавичките да се всякога на сухо и чисто място... Затова и Той мисли, мисли и първото, което измисли бе Питката да събере всички тави в една кошница и да му ги прати да ги измие в... на чичо ви Ведран кофата, мили деца... Този план не беше добър и двамата с Питката знаеха, че планът бе даже малко тъп... И Той продължи да мисли. Второто, което измисли и веднага се зае с осъществяването му като зарови да търси из всичките си шкафове забрадка, беше...

Чакайте, да ви го опиша!

Полу-брадясалата плешива жена, чието голо теме не светеше грозно, щото го бе покрила със забрадка тип-шамия, посвирквайки си македонски песни (от тия дето се изпълняват основно в съпровод на гайди и тъпани с пушки вместо микрофони), се приближи, весело замятайки крака, към вратата на Пекарната, издуха си носа и...

Чук-чук, чук-чук...

- Кой е? – попита Пекарят, заглаждайки мустака си, дето го нямаше.
- Отворете, отворете! – изписука на фалцет жената – Аз съм от... Червения Кръст!!

Пекарят отвори, изгледа я от глава до пети, а тя си нахлузи още по-добре над очите шамията. „Тая по-скоро е от швейцарския чуждестранен легион...” помисли си Пекарят, виждайки широките й рамене, двуетажния корем, стегнат неубедително в тесен комбенизон и тънките косъмчета по края на устните от ония, дето все не успяваш да обръснеш...

Но понеже бе един добре възпитан господин, Пекарят попита:

- Какво мога да направя за вас?
- Аз съм новата ви кухненска помощница.
- Не сме търсили такава, а и точно сега не можем да си позволим.
- О, аз съм Доброволка, по европейска програма съм тук!

И за да бъде още по-убедителна, извади от пазвата си, като същевременно многозначително и изкусително му намигна, половин изсъхнала кифла „без нищо”, която Педжа, мили деца, забрави, тръгвайки си за Ниш, а чичо ви Ведран не беше видял, за да изплюска и нея, омитайки всичко, преди да се прибере в Кралево...

- Ето, нося си и храна!

Но после размисли и реши да добави:

- Ама ракията (за чистене на прозорци) е от Вас...

Белград, 08. 01. 2012 г.